Един ден главната счетоводителка Петрова дойде както винаги с колата си
на работа, но на улицата пред фирмата копаеха канал. Имаше облаци прах,
машината мина през тях и излезе мръсна като бедуин, който вече втора
седмица не може да намери поредния оазис.
Петрова спря на
паркинга до портала, излезе, видя колко прашна е колата й и мислено
реши по-късно да си измисли някакво ходене до банката, за да има повод
да отиде на автомивка.
Малко по-късно пристигна и търговският
мениджър Стефанов; той пътуваше с градския транспорт и естествено –
завиждаше на колегите си, които – поради несправедливата политика на
заплащане във фирмата – получаваха повече от него и можеха да си
позволят собствен транспорт. Обладан от искрена пролетарска ненавист,
той се доближи до колата на колежката си и написа на задното стъкло
„измий ме”. Друго не можа да измисли, то затова и рекламните слогани на
компанията ни са малко…
Трети дойде оперативният мениджър
Георгиев, паркира зеленият си Пасат под личното си дърво, а после се
огледа. Видя колата на Петрова, мислено я нарече „мърла” (колежката, не
автомобила) и отиде на напише и той нещо. Баналността на Стефанов го
възмути; Георгиев излезе от портала, отиде до изкопа и донесе две шепи
прах, след което внимателно посипа задното стъкло, за да заличи
глупостите на колегата си. После се усмихна зловещо и на свой ред
написа „всички катаджии са педерасти”. Огледа доволен свършеното и отиде
да си гледа работата.
Петрова успя да се измъкне около десет
часа. Понеже се боеше да не я види Главният, тя бързо притича през
двора, скочи в колата и рязко потегли. Естествено, не забеляза надписа. Обикновено
Петрова бе подлагана на проверка от органите на КАТ средно веднъж
месечно. Сега я спряха два пъти на отиване и три пъти на връщане (понеже
не бе забелязала надписа, главната счетоводителка се паникьоса и така и
не стигна до автомивката), като не я глобиха само за червилото с
изтекъл срок на годност в дамската й чанта. Но за всичко останало си го
отнесе по пълната програма. Дори когато мина портала, две катаджийски
коли дълго обикаляха пред него като гладни акули. След около час се
отказаха и изчезнаха.
Едва когато слезе и потърси на кого да се
оплаче от нещастната си съдба, Петрова видя надписа. Изобщо не си
помисли, че той може да е дело на работник например. Вместо това тя
влезе в стаята си, седна пред компютъра и отвори местния сайт за
безплатни обяви. Написа „предлагам много любов”, а отдолу сложи телефона
на Георгиев. После помисли малко и добави и този на Стефанов. Това
се случи около обед; два часа по-късно колегите й вече бяха получили по
около петдесет непристойни предложения и от двата пола. Тогава първо
Георгиев, а десет минути по-късно и Стефанов, изключиха телефоните си.
...А
в същото време в кабинета си Главният водеше важни преговори. Стана
дума за цени, той набра номера на Стефанов – пълна тишина. После
заговориха за срок на производство, Главният потърси Георгиев – същата
работа. Наложи се той самият да решава и - както винаги – обърка
всичко.
- Аз мога ли или не мога – попита Главният, а ние
мълчахме, понеже можеше – Обиди към родната полиция (която ни пази),
еротични обяви… Абе, вие защо не се върнете всички в детската градина? - Триста лева – Петрова беше направо бясна – Толкова ме глобиха. Шефе искам да им ги удържиш от заплатите. - Да, да – възрази Стефанов – А мене по телефона ме нарекоха „сладко зайче”. Кой ще ми покрие моралните щети? - Ами ще те нарекат я – не остана длъжна Петрова –Я си виж ушите! - Абе те имаха друго предвид… Георгиев, тебе нарекоха ли те „зайче”? -
Не – поклати глава оперативният мениджър – Само ме питаха колко ми бил
дълъг инструментът. Е, аз исках да отида до работилницата да проверя,
но те не уточниха за свредло ли става дума, за метчик ли… - Млък! –
удари по масата Главният – Само глупости вършите. Разбирам да бяхте
написали на стъклото нещо за мисията на фирмата, за политиката по
качество, а вие… - Нямаше толкова място – справедливо отбеляза Георгиев – а и Петрова беше тръгнала да мие колата, така че - какъв смисъл? - Ако бяхте написали за мисията, нямаше да я измия – излъга главната счетоводителка – Зайчета такива! - Виждам, че няма да стане с добро – въздъхна Главният – Миме, я ми намери телефона на Рафтингова…
Специалистката
по ситуационно обучение изобщо не изглеждаше обезкуражена; изслуша с
каменно лице за новите подвизи на мениджърите, като през това време като
истински професионалист успя да измисли поредната си теория. - Това
се нарича синдром на загубената самоидентичност – заяви накрая тя, горда
с фантазията си - Често се среща сред мениджъри, които по цял ден нямат
какво да правят. Георгиев отвори уста да възрази, но Главният реагира пръв: - Точно така – много са загубени! Обаче като нямам други… Не може ли да се направи нещо?
Оказа
се, че можело. Рафтингова разполагала с необходимата среда. Ако
колегите бъдели поставени в нея,бързо щели да преоткрият себе си и да
станат хора със съвсем други приоритети. Образно казано, щели да се
пречистят от злобата, завистта и дори от дребнавото заяждане.
За
хора, минали през три поредни тиймбилдинга, думите й прозвучаха зловещо.
Дори Георгиев се почеса по главата – нещо, което той не бе правил,
откакто миналата година подчинените му забравиха да сложат цимент в
главния миксер и пет тона тротоарни плочки така и си останаха под
формата на супа. Стефанов мислено се прекръсти, а Петрова реши вечерта
да си направи магия за късмет.
Но Главният само кимна и каза –
щом трябва, значи трябва. Тоест, подписа присъдите на тримата и поръча
на секретарката си да му донесе ново кафе.
Колата на ТБПТ
тръгна в късния следобед, а пътят към върха на планината беше дълъг.
Когато стигнаха, беше вече тъмно. Спряха на малка полянка, а в края й
имаше малък манастир. Човекът на Рафтингова почука на вратата. След малко излезе едър монах: - Дал ви бог добро, странници! Това пак мениджъри ли са? Представителят на ТБПТ кимна. - Трябва да намерят себе си? Да им се отворят очите за доброто и възвишеното? Да си пречистят душите от Злото? -
По-скоро да спрат да се лигавят – обясни придружителят – Поне в работно
време. Е, ако намерят и себе си, няма лошо. Но без допълнително
заплащане. Монахът тежко въздъхна, за да покаже колко чужда му е
подобна земна суета. После обаче уточни, че парите можели да бъдат
приведени и по банков път, пожела на човека от ТБПТ бог да го закрилял
на връщане, понеже по пътя имало много дупки – и направи път на тримата
да влязат.
Когато се оказаха на манастирския двор, той се представи: -
Отец Шаолиний, добре дошли в божията обител. С моя помощ ще изгоните
дявола от себе си и след две седмици ще станете нови хора. Молете се и
се уповавайте на божията милост… Апропо, вече стотина като вас съм
върнал в правия път. Стефанов, който беше много чувствителен на тема
(само)реклама, веднага реши да се заяде и отбеляза, че името на монаха
му звучало малко необичайно. - Е, вярно е – въздъхна отецът – Стана
тя навремето една… Извика ме владиката и вика – абе, Тошо – всички си
откриха дъщерни клонове в Китай, само ние тук спим… Я да вземем да
инвестираме в една църква там…
…Обясних му, че в Китай християни
почти няма, но кой да ме слуша… Далавера имало, разходите били малки, а
постъпленията щели да са…Викам му аз – дай първо да подготвим един
бизнес-план (навремето и аз бях мениджър като вас), да направим
предварителна оценка на инвестицията, така да се каже – не и не. Всичко
от мен зависело, аз да съм намерел на място клиентите – тоест, да съм
убедял китайците в предимствата на нашия продукт, християнството – и да
съм спрял да се оправдавам с неблагоприятната конюнктура. И ме пратиха. - Познато… - въздъхна Стефанов – Дадоха ли ти план за постъпленията? - Че как иначе… И ако не го изпълня – на пост и молитви. Разказа ми се играта, да ме прости господ. -
И после? – Георгиев гледаше сградата на манастира, която на фона на
луната щеше да прилича малко на замъка на Дракула, ако не беше кръстът –
Анализ на резултати, преатестация…? - Нещо такова. Прехвърлиха ме в
Япония, след това в Западна Европа… Разработвах нови пазари, така да се
каже. Накрая ме прибраха обратно и за лоши резултати ме пратиха тук –
сам. - Сам в манастира? - Да, съвсем. То сигурно и оттук щяха да
ме изгонят, но добре, че веднъж дойде да се изповяда божията рабиня
Рафтингова (всъщност тя беше със сина си и малоумните му приятели –
рокерите на барбекю и нямали къде да си изстудят ракията) – та се
запознахме и тя ми предложи да се заема с обучението на мениджъри. Да ги
направя нови хора, угодни на бога и Управителя. Та така…
- А слушат ли ви? – усъмни се Петрова - Мениджърите са малко опърничаво племе и… -
Е, оправям се с божията помощ – усмихна се отец Шаолиний – Нали
обиколих половината Изток и къде ли не още. Понаучих това-онова, даже
допълнителен курс за нинджи изкарах. Ето,вижте. После отецът направи
неуловимо движение с ръка, чу се трясък и един клон на ореха до тях
падна на земята. Георгиев се наведе и го вдигна – клонът беше поне пет
сантиметра в диаметър. - Аз по-рано чупех тухли – похвали се Шаолиний
– Някаква мутра искаше да строи вила отсреща и докараха един камион.
Обаче докато дойдат майсторите, аз натроших половината, а от арматурното
желязо огънах надпис „слава на Господа”. Е, наложи се да усуча няколко
пръта, но стана много красиво. Утре на светлото ще го видите. Мутрата
даже ме викаше за бодигард и даваше три владишки заплати, а когато му
отказах, се ядоса и нареди на охраната си да ме набие. Те момчетата, не
бяха виновни, изпълняваха заповед, но послушаха дявола… не им се сърдя.
Като дойдат понякога с патериците, черпя ги с мед. А мутрата скочи в
джипа и хукна да бяга, а аз понеже нямах сюрикен подръка – метнах по
него ключа от параклиса и… Господ да го прости.