- Странно – промълви Стефанов – Не знаех, че в Дунава има пирани. Те не обичаха ли малко по-топли води? Катерът се доближи още повече. Едва сега те видяха, че на борда му с едри букви е написано: „Дружество за защита на бездомните пирани – с подкрепата на ЕС”. Георгиев въздъхна и угаси двигателя.
- А не ви ли е
страх, че това може да ви ухапе? – с любопитство попита Петрова, която
имаше в къщи аквариум, но държеше в него само златни рибки – Гледах
веднъж по Енимъл Планет как едни такива изядоха кон за десет минути. - Е, ние нашите ги храним редовно, така че няма опасност – успокои я момичето – Поне докато са при нас де. - Не бях чувал за такова дружество – обади се Георгиев – Не че съм кой знае колко учуден, но все пак – пирани… - А защо не? – възрази момичето –Те не са ли живи същества? Вижте я само колко е мила… Не искате ли да я погалите? Никой от тримата не изяви желание.
- Прощавайте –
на Стефанов определено му беше много интересно – Разкажете ни за вашето
дружество, за дейността си…Проблемът с бездомните пирани винаги ме е
вълнувал дълбоко. - Ами дружество
като всички подобни – сви рамене момичето – Прибираме пираните, за
които никой не иска да се грижи, обезпаразитяваме ги, наблюдаваме ги
един месец дали са агресивни, а после им слагаме една марка на опашката и
ги пускаме обратно в Дунава. - А ако са агресивни – в тигана? – саркастично попита Георгиев. - Но те не са – възмути се момичето – Седят си в бидони и не хапят никого. - А някой бърка ли в бидона, за да провери? – оперативният мениджър обичаше да изяснява нещата докрай. - Е, не, да не сме луди…Просто им хвърляме храна и чакаме да мине месец. А после, както казах, ги пускаме на свобода. - И сте сигурни, че не са агресивни и опасни? - Статистически погледнато – да. - А ако след пускането си ухапят някого? - Е, ние не
можем да отговаряме за това. При нас са се държали прилично, а ако после
се събудят животинските им инстинкти – виновна е природата, нищо не
може да се направи. - Да де – продължаваше да спори Георгиев – Но те могат да изядат някой човек, нали? - Вероятно
могат – съгласи се момичето – Особено ако ги дразни или нещо такова.
Обаче тогава той има правото да улови съответната пираня и да я изпържи –
щом си е променила поведението и това се вижда неоспоримо. - А ако човек просто се къпе и вашите пирани го нападнат? - Не са „наши” –
строго го поправи момичето – Те са на цялото ни общество. По-малките
ни братя, така да се каже. Моралът на човека си личи по отношението му
към беззащитните пирани и знаете ли – има жестоки хора, които хвърлят
бомби и се опитват да убият бедните животинчета… Та се налага да внасяме
нови.
- Да внасяте? – Петрова не можеше да повярва на ушите си. - Ами да –
потвърди момичето – Има още доста пари по една европейска програма и ако
не ги усвоим, така ще си изгорят. А и друго – аз самата търсих работа
на много места, но не ме взеха никъде – нямала съм образование, не съм
владеела езици, не съм правела разлика между компютър и
калкулатор…Такива неща. А където все пак бяха готови да ме назначат,
заплатата беше триста лева. Но европейците
не са толкова заядливи като нашите бизнесмени – нито образование ти
искат, нито нищо. Само да обичаш животните е достатъчно – или дори
просто да твърдиш така. И заплатите тук никак не са лоши, и се возиш по
цял ден по реката…И всичко това благодарение на пираните. Е, как така ще
ги оставим да изчезнат? - Няма как – призна Петрова. - Не искате ли
да си осиновите една пираня – любезно попита момичето – Ето тази
например. Много е гальовна, а и както вече ви казах – обезпаразитена и с
марка на опашката. От сърце ви я давам. Георгиев поклати глава и отново запали мотора на лодката.
- Луда работа –
започна Стефанов, когато се поотдалечиха – Баща ми е пенсионер и едва
събира пари за хляб и лекарства, тия ще ми хранят разни хищници… - Никак даже не
е луда – възрази Георгиев - Нали си чувал за зелника. Тия всъщност не
се грижат за пираните, а за себе си. Но какво да се прави – докато има
наивници в плен на емоциите си, винаги ще се намерят и тарикати, които
да експлоатират това. Хайде, дай по една цигара да запалим.
Около час
по-късно Георгиев внезапно скочи и бързо изгаси двигателя. Петрова и
Стефанов отвориха уста да попитат какво се е случило, но видяха сами –
реката бе преградена с огромна метална верига, поставена върху дървени
палети. До веригата на малък сал седяха няколко души.
- Абе, колеги – викна им Георгиев – Какво става, понтонен мост ли правите? Понеже ние искаме да минем де. - Няма начин – обясни единият от мъжете – Стачкуваме и сме блокирали реката, докато не бъдат изпълнени исканията ни. Отначало Георгиев не повярва на ушите си.
- Ама чакайте бе – нали обикновено се блокират пътищата? То не че и това е редно, но защо реката? - Пътя го
блокираха колегите от съседната фирма – обясни един от мъжете – И те не
са получавали заплати от половин година. За нас остана само реката. - Хм – промърмори Георгиев – Добре де, съчувствам ви, но как очаквате да ви помогнем? - Не очакваме – признаха мъжете – То и няма как. Обаче нали знаете –„ако на мен ми е зле, защо на другите да им е добре”? - Не беше точно така – намеси се и Стефанов – правилното е: „я не сакам на мен да ми е добре, а…” - Я не се обаждай – сряза го единият от мъжете – Ти колко стачки си организирал досега? Търговският мениджър си призна, че – нито една.
- Ето виждаш
ли… -кимна същият мъж – А ние се учим от най-добрите. Например, гръцките
колеги блокираха границата – какво, България ли им беше виновна? Не,
разбира се, обаче – ако блокират нещо друго, ще дойде тяхната полиция
и…А границата – ако не е през туристическия сезон – може. ...Ами ония
фермери, дето блокираха прохода Шипка? Евтино им изкупували млякото. Е,
като оставят сума ти хора да висят в колите си, цената ще се вдигне ли?
Не разбира се. Най-много да провалят плановете на някой нещастник, с
двеста зора взел един ден отпуск да иде при детето си студент или на
лекар в другия край на страната… Така че – между нас казано – блокадите
са висша форма на егоизъм спрямо обществото. Но пък и хората, които ги
правят, рядко са морални образци.
- Добре де, а защо вие тогава… -започна Петрова. - Да – допълни я
Стефанов – Защо не отидете да блокирате например къщата на оня, който
не ви дава заплатите. Според мен така ще е далеч по-справедливо? - Защо, защо… -
ядоса се мъжът- Понеже има охрана и ще ни набият, затова. Но понеже ни е
криво на душата, решихме да блокираме поне реката. Нищо лично, нали
разбирате. Впрочем, може пък и дойдат от някой синдикат и да обещаят
нещо, кой знае… Вие хвърлете сега котва и чакайте. Георгиев отвори
уста да възрази, но в този момент нещо черно и лъскаво проблясна във
водата, а около него – и няколко други. „Делфини” – нелепо си помисли
оперативният мениджър, но се чу силен плясък и веригата рязко потъна.
Петрова също беше смаяна: - Ама какво беше това…? - Цигани,
тяхната верица – изръмжа единият от мъжете – Трета верига ни крадат вече
от вчера сутринта. Предават ги за вторични суровини, да им… Но Георгиев вече бе запалил двигателя и нашите герои се понесоха уверено напред…
Малко по-късно
пред лодката им се показа вертикална пръчка и тримата едновременно се
сетиха за началния курс по история, от който бяха запомнили само как
славяните седели под водата и дишали през тръстикови тръбички. Но все
пак оттогава бяха минали повече от хиляда години и… „Пръчката” се
оказа шнорхел, а веднага след това се показа и притежателят му. Той се
хвана за ръба на „Минка” и с известно усилие се набра и скочи вътре.
После свали водолазната си маска, избърса лицето си и козирува: - Сержант Стоянов, речна полиция! Вашите документи и документите на лодката, моля. Георгиев се
опита да си спомни дали по дунавския бряг има голяма психиатрична
клиника, но не успя. Затова просто се разсмя и обясни, че лодката е
„рент-а-боут”, а що се отнася до личната му карта…
- Смешно ви е,
а? – засегна се полицаят – Обаче сонарът показва, че карате с превишена
скорост. Хайде, вземете си документите и идете при колегата. Георгиев се
огледа, не видя никого и само съжалително сви рамене. Бяха го учили, че
не е редно човек да се подиграва на лудите, затова само учтиво попита: - А къде е колегата ви? - В подводницата, естествено – обясни полицаят и извади радиостанция – Пешо, я ела тука, че тези май оказват съпротива! От водата се
показа нещо с размерите на едър хипопотам и когато изплува, наистина се
оказа подводница – бяла, със синя лента по средата и надпис : „Контрол
на речния транспорт”. Само лампа нямаше на покрива, вероятно за да не
даде накъсо. От подводницата излезе още един с неопренов костюм.
- Какво, колега – попита той – Отричат за нарушението, а? - Отричат – потвърди първият – Обаче уредът показва – пет километра в час при разрешени три. Направо летяха като бесни. Стефанов
отбеляза, че пет километра в час е средната скорост на пешеходец, а в
същото време реката е пълна с катери с какви ли не малоумници. Това
сериозно ядоса полицаите. - Вие ли ще ни
кажете кого да спираме бе! Не стига, че заради вашата безопасност кисна
цял ден под водата, че и акъл ще ми давате на всичко отгоре! Петрова невинно попита - а защо все пак под водата? Защо не в лодка или катер например? - Понеже тогава ще ни видите отдалече и ще намалите – обясни полицаят. - Но нали точно това е идеята – да намалим до безопасна скорост? - продължаваше да пита Петрова – Защо се криете? - Абе,
идеята…-махна с ръка първият полицай – Идея къща не храни, както казваме
в районното. Идеите са Левски и Ботев, а ние имаме план за глобите.
Който не го изпълни, си отива поради недостатъчно усърдие. Така че хайде
сега да напишем един акт, а после… - Освен ако не искат да почерпят – уж между другото подхвърли вторият.
- Ей, вярно бе – възкликна първият – Защо не вземете да почерпите и да се разберем като хората? - То не че много държим де … - започна другият – Обаче актът може да се намокри и..Пък и заплатите ни са малки. - Основните
заплати може би – обади се Стефанов – Но доходът – никак даже.Пари за
порцион, пари за дрехи, пари за не знам какво си... Баджанакът е полицай
и от него знам, че никой от вас не пада под хиляда лева чисто. - Абе и така да е, това на днешните времена пари ли са? Или да почвам да пиша акта? - Нямаме пари - въздъхна Георгиев – Пиши каквото искаш. - Ама аз не
искам бе – възрази полицаят – Все нещо имате…Опа! А това не е ли уиски? –
посочи той към кашона с бутилките – „Гориво” за сгряване, а? - Гориво – потвърди Георгиев и скришом ритна Стефанов да не се обажда – вземете две бутилки и се махайте. - Е, две – две, лошо няма. Ама от сърце ли ни ги даваш? Георгиев кимна. Полицаите взеха бутилките, качиха се в подводницата и тя бавно се потопи.
Стефанов беше развълнуван: - Колега, ама това е бензин бе… Ще се отровят или направо ще гръмнат. - Ако стоят далеч от огън, няма… - сви рамене Георгиев – Хайде, да вървим, че изостанахме доста.
(следва продължение)
|