В лодката имаше
двама небръснати мъже с гривни от скъсани белезници на китките им. „Май
Рафтингова не се отказва толкова лесно” – помисли Георгиев -”То добре,
че взех по-голяма лодка, накрая сигурно ще събера половината ТБПТ на
борда.” Но
понеже уважаваше чуждия труд (дори и да му изглеждаше безполезен),
оперативният мениджър се изправи на носа на „Минка” и се усмихна
приветливо: - Привет, господа! Мога ли да помогна с нещо? -
Можеш и още как - изпъшка единият от идващите, докато се бореше с
греблото – Ей сега ще се качим на борда и всичко ще ви обясним. -
Внимавайте!- изкрещя един от гребящите в „Минка” – Голям тарикат е, ще
ви излъже – ще ви каже, че уж идва катер и когато се обърнете – прас с
греблото по главите…. Стефанов срита човека, но както винаги – късно.
-
Благодаря, колега – отговориха от идващата лодка – Предупреждението ти е
прекрасен пример за предварителна оценка на риска и за оня корпоративен
дух, който… После
обаче внезапно млъкнаха и скоро бордът им опря в този на „Минка”, а те
самите скочиха вътре. Явно бяха оценили правилно кой е неформалният
лидер, понеже застанаха с лице към Георгиев и с гръб към Петрова и
Стефанов. - Преди половин час избягахме от затвора – започна единият – и след цялото това идиотско гребане срещу течението… - Не изпадай в подробности – смушка го другият – Ще пропуснеш същността на въпроса. - А, да… Значи, избягахме от затвора и сега първо ще ви изнасилим, а после ще ви убием…
Георгиев
поклати глава – ако неговите работници се размотаваха така по двойки
където им скимне, плана кучетата го яли. Очевидно мениджмънта на затвора
в Белене силно бе залитнал към прекалено демократичен стил на
управление. После обаче се сети, че не е уточнил нещо важно: - Аха… И с кого смятате да започнете изнасилването? Затворниците се ухилиха. - Щом питаш – с тебе , естествено. Първо ще те… -
Е, това вече на нищо не прилича! – чу се разяреният глас на Петрова, а
една от бутилките с гориво проблясна два пъти на слънцето и двамата нови
затворници се строполиха като подкосени – Вярно, че две седмици не съм
си боядисвала косата, но чак толкова… Георгиев, какво е това твое
излъчване бе, че всички ти се лепят като мухи? Хайде, за жените бих го
разбрала, но – мъже? Или понеже са били толкова време изолирани? -
Не е това – обади се Стефанов – И нашите работници си го обичат
колегата. Веднъж минах през цеха малко след като беше ги глобил всичките
– нямаш представа какви сексуални фантазии имаха по негов адрес. Обаче
ги е страх да споделят, понеже сигурно няма да им отвърне с взаимност, а
просто ще ги уволни. - Бъзикайте се вие – промърмори Георгиев, докато връзваше новото попълнение до старото – Е, поне мощността ни се увеличи малко.
После
всичко се повтори – Петрова пръска, докато и новите се свестят. След
това обаче те избраха коренно различна линия на поведение: -
Вижте сега, господин Георгиев – започна колебливо единият от тях –
всъщност, ние сме от ТБПТ. Ако желаете, можете да се обадите на госпожа
Рафтингова да потвърди. Георгиев поклати глава. - Бих казал, че дрес-кодът ви малко… Както и да е, вие си гребете там, а аз ще помисля. -
Ама ние не сме дошли да гребем, господин Георгиев – продължи другият –
Идеята беше да ви уплашим, а пред лицето на опасността вие да се
сплотите и… -
Не ви вярвам – ухили се зловещо оперативният мениджър и започна да
търси нещо по дъното на лодката – Имам усещането, че този щифт от
белезниците ви ще пасне точно на задвижващия вал на мотора. И ако съм
прав, свалям ви всички на следващия остров, я вие се оправяйте помежду
си кой бил истински изверг, а кой само работел в ТБПТ. - Бива – обади се един от първата двойка – Ша ги оправим като едното нищо. - Не бива – възразиха от втората двойка – Ние просто си вършим работата. Сплотяваме хората. -
Е – и аз това имам предвид – обясни оперативният мениджър – Стресова
ситуация, усещане за заплаха, сурови условия – какво повече му трябва на
човек за да обикне ближния си? Нали такава е теорията на Рафтингова? А,
впрочем – може и вътрешните ви бариери да паднат – всякакви там морали,
етики, възпитания и т.н…. - Всичко ще им падне, шефе – обещаха от първата двойка – Ти само ни остави на острова, а ние ще се обикнем, няма проблем.
-
Не ми се вярва много – въздъхна един от „вторите” – Вижте – Рафтингова е
била комсомолски секретар на института през социализма. Получила
диплома за инженер, но от организиране на походи и манифестации така и
не й останало време да научи, че „ковкият” чугун всъщност не може да се
кове. И после, когато системата се сринала, никой не пожелал да я
назначи на работа – хората търсели специалисти, а не партийни секретари и
профпредседатели . Дори и познатите на Рафтингова от комсомолските
времена не я искали – вероятно, понеже сега плащали от собствения си
джоб и изведнъж митингите, които някога били толкова важни, се оказали
пълна глупост. И жената стояла доста време без работа, преди да прочете в
една книга (преведена на руски) що е това тиймбилдинг и как се
консумира. Основала ТБПТ („Тиймбилдинги и прочие такива”), свързала се с
бившите си колеги от комсомола, сега видни бизнесмени (но акълът им –
колкото нейния), попитала ги те по-прости ли са от американците, че… Не,
не били прости – или поне не искали да си признаят. Почнали да я
наемат, бизнесът се разраснал, някъде по това време постъпихме и ние във
фирмата… Хайде, остави ни на различни острови, а?
Георгиев беше замислен. -
Може и така да е – призна накрая той – А може и просто да клеветите
жената, понеже са ви ниски заплатите. Ето, нас вече два пъти ни
обединявахте – и имаше ефект, макар и временен. - Станахте екип ли ? – попита един от вторите – Ако да, значи сте първия случай в историята на компанията ни. - Е, не съвсем, но… - Или просто се оказа, че да играете един срещу друг не е изгодно? - Да, всъщност беше точно така. -
Но това не е обединяване на екип – обясни човекът от ТБПТ – А нещо
съвсем друго, което може да се научи и без да бъдат катерени скали.
Обаче иначе няма как да се оправдае хонорара. - Добре – кимна Георгиев – Реших – ще ви оставя на различни острови. Приемам, че сте просто изпълнители. -
Шефе, не им вярвай – обадиха се първите затворници – Те сега така
говорят, за да те излъжат – а утре пак ще ти спретнат някой тиймбилдинг
да ти свалят бариерите. Сега ти се е паднало, дай ги тука да се
сприятелим… Впрочем, ТБПТ ли казаха? Че те и при нас идваха
веднъж…Голяма работа са.
Георгиев
тъкмо отвори уста да отбележи, че е трябвало там и да си останат и видя
как от остров Белене се отдели голям катер с надпис „охрана” и се
насочи към тях. На борда му беше пълно с хора с униформи и оръжие. Катерът
пресече курса на „Минка” и се доближи откъм средата на реката, сякаш
искаше да бъде сигурен, че няма да избягат и се опитваше да ги притисне
към брега. Един мъж извади рупор: - Ало, галерата, спрете да гребете и застанете с ръце на тила.
Кой колкото можа, изпълни нареждането. Катерът се доближи плътно до „Минка”. -
Я! – възкликна капитанът който го командваше – Бизона и Кърджалията.
Решихте да се поразходите, а? Да не сте убили още някого междувременно? Двамата поклатиха глава. Капитанът продължи: - А останалите какви сте? Логистична поддръжка? Хм, от три до пет години. - Ние само минаваме оттук – обясни Георгиев – и прибираме каквото довлече водата. А другите двама не са от вашите, нали? - Не, моите ги познавам по физиономиите… Я чакай! Тези са от хората на Рафтингова, сигурен съм! Униформените около него вдигнаха автоматите.
- Май и тук не сте особено популярни – отбеляза оперативният мениджър – В затвора пък каква каша забъркахте? Двамата служители на ТБПТ мълчаха и гледаха съсредоточено пред себе си. -
Аз ще ти разкажа каква –въздъхна капитанът – Елате, качете се при нас
да пием по една бира. Впрочем, как ги хванахте тия – не ви ли беше
страх, единият е сериен убиец, другият – изнасилвач…Изроди. - Не си виждал моите работници – сви рамене Георгиев – И те не са от най- лесните.За тези заплати… Качиха
се на катера, а един сержант обеща да погледне двигателя. Седнаха на
някакви сандъци на палубата, капитанът извади по една бира и почна да
разказва.
-
Абе – лежеше при нас една известна мутра. Ама като ти казвам – голяма
работа, значи – голяма. Нещо като областен управител, обаче на пет
области едновременно. Как го бяха осъдили, така и не разбрах – или е
спонсорирал не когото трябва, или са го споменали в повече от десет
евродоклада…не знам. Но го осъдиха и влезе на топло. …Човекът
си купил едното крило на затвор покрай морето – там въздухът е
по-здравословен – обзавел го като хотел четири звезди и се нанесъл.
Обаче един ден, докато прескачал с Бентлито да се топне в истинското
море, закачил мерцедеса на някакъв депутат, оня , без да разбере за кого
става дума, вдигнал шум в пресата и… Пратиха мутрата при нас. И
тук ремонтирахме едно крило, купи си той едно скутерче да ходи до
брега, понеже то при нас казина още няма де, обаче ето ти на – липса на
късмет. Дошъл премиера да открива Дунав мост незнам колко си и нашият
човек попаднал в обектива. Цялата страна го видя – вместо да търка
наровете тук, той маха със знаменце. И стана тя… Дето ни наказаха, едно на ръка.
- Не осъдиха ли и някого от вас – попита Стефанов – То не че е редно, но нали трябва да пазите, все пак. Капитанът искрено се разсмя. -
Не, глупости – мутрата си плащаше на шефовете на нашите шефове – какво
съдене? Дойде само комисия на проверка. Обаче нашият човек плати и на
нея, та накрая излязоха с решение – хората не били мотивирани да се
превъзпитават, понеже не осъзнавали какво са загубили, влизайки в
затвора. Това трябвало непрекъснато да им се напомня, за да поискали да
се поправят. - Звучи налудничаво – отбеляза Георгиев. - Ами то си е. Измисли го шефката на тези двамата тук - Рафтингова – бяха я привлекли като консултант. Та
според нея ако сме дигнели стандарта на живот в затвора, контингента ни
веднага цял да се превърне в ангели. На запад така правели. Мисля, че
просто се избъзика с нас. -
Не е – обясни Георгиев – Така си е – само че в страните, където отдавна
управляват феминистки партии. Лидерките им са точно на един акъл с
Рафтингова. -
Абе не знам… - въздъхна капитанът – Готвачът се побърка, докато се
научи да прави сьомга със сос беарнез. Аз лично проверявах виното –
заоблен ли му е вкусът, има ли цветна жилка и всякакви такива глупости.
Направихме им басейн, сауна, джакузи… Щото оная патка каза, че сме били
диваци и сме тормозели хората. Дори искаше да сме им дадели
самоуправление, но добре, че междувременно затворниците се сбиха помежду
си и запалиха крилото на Златния бряг, та шефовете накрая се усетиха
какви ги плещи онази и й прекратиха договора. …Обаче
после половин година дежурехме на оградата и отблъсквахме атаките на
цигани, безработни и пенсионери, които искаха да влязат…
Капитанът допи бирата си и се изправи. - Моторът на лодката ви е готов. Благодаря ви, че заловихте двама опасни престъпници. А колкото до тези от ТБПТ….може ли да ги задържа за ден-два? - Не може – обадиха се и двамата служители едновременно – скоро работното ни време свършва. - Е, аз и легла ще ви осигуря, и храна… Не е сьомга, но става. Просто искам да си довършим приказката за мотивацията. Георгиев
сви рамене – щом ги искаш, вземай ги – само ще ми тежат в лодката.
После помогна на Петрова да се върне на борда на „Минка”, а Стефанов
също скочи при тях. И продължиха по течението.
Следващият
катер препречи пътя им след около час. В него имаше група хора с доста
възмутен вид, а водачът им приличаше на легендарния поп Андрей, който
стрелял по църквата (ако се вярва на известната поема) и дори се гордеел
с това. Не че на Георгиев не бе му се искало да изстреля една ракета по
посока прозореца на Главния, но все пак…Звучеше недотам лоялно към
фирмата. - Това да не са сомалийски пирати? – попита уплашено Петрова – То малко далече де, но може пък да разработват нови пазари… - Не – въздъхна Георгиев – По-лошо. Това са видни български интелектуалци.
Катерът
се приближи и те видяха, че на носа му се вее знаме – зачеркнат ядрен
реактор. Сега лицата на екипажа се виждаха по-добре и те успяха да
познаят водача – Един Кондарев, бивш посланик, пишман-поет и специалист
по лечебно гладуване. До него стоеше световно неизвестен кинорежисьор и
вместо сабя размахваше тиган. Катерът спря до тях.
- Ние сме от комитета „Против” – обяви водачът. Подпишете тук, че сте против. - Против какво? – наивно попита Стефанов. -
Няма значение – обясни друг член на групата, който се смяташе за
политолог – И по-бързо, че ако скоча в лодката ви, веднага ще я потопя. Нашите герои потръпнаха – рискът беше напълно реален. -
Е, вярвам, че няма да се стигне дотам – успокои ги друг комита,
специалист по антипазарна икономика – Изглеждате ми умни хора. Хайде,
подписвайте. -
Добре де – махна с ръка Георгиев – то у нас всеки е против нещо си,
така че май няма значение. Но все пак е малко неопределено. - В момента сме против Втора атомна в Белене – днес, искам да кажа. - А утре? – попита Петрова. - Утре може да сме против Козлодуй, или против премиера, или против ЦСКА…Зависи кой и за какво плаща. - Е, кой плаща, се вижда – отбеляза Георгиев – Иначе защо щяхте да си боядисате лодката тъмносиня? Водачът въздъхна. -
Вижте, ние сме видни български интелектуалци и сме над тези неща –
пари, посланически постове, хонорари за предопределени проучвания и
прогнози за изборите… Ние сме над всичко това. Но пък трябва и да се
живее… - Искат да продадат Киноцентъра – обади се оня с тигана – И после къде ще заснемем „Завръщането на канарчетата”?
-
Обаче токът от Белене ще е евтин – обади се Стефанов иззад гърба на
Георгиев – А „зеленият ток” е десет пъти по-скъп. И понеже някой
подписа, че ще изкупува този същия „зелен” ток поне двадесет години,
цялата работа стана една голяма перачница за пари. А на мен сметките ми
се удвоиха. - Ти виден интелектуалец ли си?- попита го направо водачът на групата – Не, нали? Е, какво разбираш тогава от ядрена енергетика? - Ама какво общо… - започна плахо Стефанов, но другият комита го прекъсна. -
Има! Много общо има даже! Ето аз като един изтъкнат специалист по
антипазарна икономика ти казвам, че има логика. Недей да спориш, а
подписвай.
-
Такъв ни е народът – замислено каза Един Кондарев – Често си мислех за
това, загледан в големите звезди на казахското небе, заслушан в шума на
вятъра от степта...Тогава написах стихове. Искате ли да ви ги прочета? - Не, не – извика Георгиев – Всичко ще подпишем, само не стихове. Сигурно са пълни с носталгия? - Чак до ръба – скромно отбеляза Кондарев. -
Е, подписваме, подписваме, ей-сега …- Георгиев наистина се подписа и
подаде листа на Петрова – Няма спор, то Белене си е направо като Япония-
земетресения през ден. Защо да рискуваме? Ето, аз например си пазя две
газени лампи от мама, ако нещо стане – ще ги запаля – колко му е. Един Кондарев взе листа с подписите им, кимна отривисто, козирува и катерът се отдалечи.
Двигателят работеше равномерно и „Минка” спокойно се носеше по течението. Наближаваха Свищов. Тогава се появи поредният катер, а на борда му стоеше усмихнато момиче и държеше жива пираня в ръцете си.
(следва продължение...)
|