За "буквите", за цифрите и за това има ли разлика между литературата и футбола - Съмнителното удоволствие да живееш в България - Тийм билдинг

През деня Тим си беше един обикновен производствен директор – даваше нареждания и опъваше нервите на хората. Но понеже го правеше с мярка и винаги се стараеше същите тези хора да разберат, че е по-добре да ти изкрещят, че пред теб има капан, отколкото да те оставят да паднеш в него – общо взето, прощаваха му. Впрочем, той много не ги и питаше.

… А вечер Тим пишеше малки иронични разкази, като се надяваше те да бъдат прочетени от същите тези хора, чието настроение бе развалил през деня – или поне от други като тях. Смяташе го за някаква форма на морална компенсация, а освен това му харесваше да чете в блога си, че е станал причина някой да се усмихне. Знаеше, че в сегашните трудни времена никак не е лесно да разсмееш хората, чиято основна грижа бе как да оцелеят финансово до края на месеца. Но се опитваше.

Един ден той видя обява, която привлече вниманието му – някаква фондация, нека я наречем „Думите”, бе обявила конкурс „Търся издател”. И Тим се замисли сериозно за втори път.
Първият бе когато го посъветваха да си направи блог – тогава той се колеба дълго, понеже знаеше, че умее да разказва, но също така разбираше, че да споделиш нещо в компания и да го изложиш напечатано пред съвсем непознати хора са две коренно различни неща. Понякога добрият разказвач или артист може да плени публиката и говорейки почти глупости; но ако отделим съдържанието от чара на изпълнителя, обикновено не се получава нищо. Ако не се лъжа, Андре Моруа има прекрасен разказ на тази тема.
Тим бе приел предизвикателството и блогът – общо взето – се получи. Но сега да се опиташ да предложиш произведенията си в печатна форма бе нещо коренно различно.
Не че не бе печатал статии – и под истинското си име, и под псевдоним… Но всичко беше някак си между другото, като да участваш с песен в концерт в помощ на… А да издадеш книга си е собствен рецитал.

Апропо, за книгата… Веднъж Тим бе попитал колко би струвало това и се оказа, че при скромен тираж – примерно една негова месечна заплата. Може би две –нещо, което той спокойно можеше да си позволи. Но се искаше да познаваш неща в издателския бизнес, от които хал хабер си нямаше. А той обичаше да се учи, но не и да се изявява в неща, където очевидно не е подготвен. Звучеше му непрофесионално.
А тук му се даваше възможност да използва нечий чужд опит… И той реши да опита.

Макар че не бих нарекъл Тим точно наивен човек, той очевидно не бе адекватен на фондационно-издателския бизнес. Със силно деформирано мениджърско мислене, нашият човек винаги си бе представял подобен конкурс като нещо, журирано от известни играчи издатели на пазара, които познават вкуса на публиката, а също така могат да различат зърното от плявата. Но така или иначе, Тим си мислеше, че идеята на подобни конкурси е нещо качествено да стигне до потребителя, а той – негово величество читателят, който плаща, за да притежава дадена книга – да реши струва ли си да даде няколко левчета за това книжле. Понеже, както споменах по-горе, много хора изкарват левчетата си с доста труд и не са склонни да ги разменят срещу боклуци. И понеже той самият не страдаше от комплекси на тема самоизява, по подразбиране реши, че същото важи и за другите участници. Това обаче се оказа груба грешка.
С две думи – Тим смяташе, че фондацията е посредник между автора и читателя. Оказа се обаче, че е и нещо съвсем друго.

Гледали ли сте конкурс за песен на Евровизията? Вероятно да. Имате ли спомен някой да не е гласувал за представителя на собствената си страна? Едва ли. Сигурно е логично – ако селският идиот напише стихотворение за дъщерята на кмета и половината от текста е „на-на-на”, как мислите, ще реагират съселяните му? Правилно – ще му се подиграват. Но ако се организира конкурс между нашето и съседното село? Е, тогава нещата стават малко по-различни и идиотът автоматично се превръща във втори Омир – глупостта си е пак глупост, но я е написал НАШ човек. Всеки, който е ял бой на селски мач, знае каква е силата на местния патриотизъм.

Това е феномен, който често се наблюдава в спортните конкурси – когато Христо Стоичков спечели Златната топка и бе признат за най-добър футболист на света за годината, у нас имаше „специалисти”, които не го поставиха дори в челната десетка на родните таланти. Защо? Ами понеже не е от „нашите”.
Само че в спорта се залага много на емоциите- те са част от бизнеса. А в литературата?

И тук екипът на фондацията реши, че запълва един огромен пропуск – как така никой досега не се е сетил да определя литературни достойнства чрез допитване? А прецеденти има – при подобен подход в проучване Азис се оказа по-достоен българин от Ботев, а Райна Княгиня не можеше и да мечтае за „преимуществата” на Алисия, примерно казано. Ако направим аналогия с музиката, мога само да съжалявам Челентано, дръзнал да се мери по „качества” с Милко Калайджиев, ако оценката се дава от български тийнейджъри.

Но очевидната неадекватност на подхода не смути никого във фондацията, напротив – те дори, започвайки конкурса, не бяха наясно как ще отчитат гласовете. Накрая се спряха на Фейсбук, макар че можеше и направо да организират истински избори, а кандидатите да тръгнат с бъчвите с бира и тавите с кебапчета (виртуално точно това се случи, но нали все пак живеем в България). У нас има прекалено много хора, готови за миг слава да си дадат и онова, което природата е предназначила за сядане, но странното е, че организаторите не намериха нищо лошо в това. И се почна една…

Преподавателка във ВУЗ е ръководител на колектив, който пише фантастичен роман. Гласове-бол. Може да съм пристрастен, но когато се опитах да го прочета, загубих връзката на петото изречение. Но… „Подкрепете местния шериф” – не зная така ли е пишело на обявата във фоайето на ВУЗ-а, но гласове имаше непропорционално много за качеството. Нали не сте забравили за примера с оня, селския…?

Другите започнаха агитация като на кметски избори и запристигаха гласове за творбите им от Африка и Аляска. Тук за своя чест организаторите решиха да проверят, свързаха се с гласувалите и чуха нещо от рода на „молунга ти мулонги, аз бърка носа”, с което някой дървесен обитател явно искаше да подчертае колко е харесал дадено литературно произведение още преди то да е преведено на родния му език.
(Само за справка – доскоро Тим бе в администрацията на един международен сайт с десетки хиляди потребители. Можеше ли да сложи там един бутон за гласуване? Вероятно да. Ама че повечето хора дори не знаели къде е България – е, и? Самите организатори изразиха възхищението си от кандидатите, просещи гласове във Фейсбук.
Само че Тим няма навика да се прави на маймуна.)

Апропо, за просещите… И там се видя докъде може да стигне нечия простотия и самоунижение. Участници в конкурса молеха за гласове, позовавайки се на тежкото си положение, лични страдания и т.н. Или просто на силното си желание да спечелят. И на никого и през ум не му мина, че всъщност се предполага някой да оцени литературни достойнства. Къде ти – стана като местни избори в циганската махала.

(За да бъда обективен – аз мога да си купя албум на сляпа и бездарна певица, със съзнанието, че дадените от мен пари ще й помогнат да живее нормално. Но ако наистина е бездарна, веднага след купуването ще го изхвърля, понеже състраданието е едно, а самоуважението ми – нещо съвсем друго.
Този конкурс показа, че почти никой от класиралите се в челото дори не знае какво е самоуважение. Страхувам че, че това се отнася и за организаторите.)

И вместо „Златната ракла” получихме един селски мач, игран в рядка кал, която непрекъснато хвърчеше наоколо. А Тим седеше на трибуните и се чудеше какво прави там.

Все пак късмет, че Николета Лозанова например не е прописала поезия. При оригиналният начин на провеждане на конкурси от наши фондации хора като Владо Даверов щяха просто да й дишат праха. А ако тя качеше във Фейсбук и малко по-откровени снимки, дори Умберто Еко губеше всякакви шансове.

….Добре че не всички литературни конкурси са такива – иначе Сандра Браун щеше да е класик, а Хемингуей – някакъв неразбран неудачник. Но за щастие не всички литературни оценки по света се дават по нашия авангарден начин.

Резюмирайки своето участие в този „конкурс”, няма как да не се сетя за известната турска поговорка – „никога не е късно човек да стане за резил”.
Ами май точно така се получи.

***

Все пак искрено благодаря на всички, които ме подкрепиха, макар че не съм инвалид, болен, идиотът от нашето село или ВУЗ и т.н., нито умея да намирам оригинални заглавия на творбите си тип „не си бъркай в ушите или на други места”.

Да се надяваме, че ще имаме още много съвместни приятни мигове с този блог.