Идеята дойде на Гошо внезапно, малко след като за пети пореден път му
забавиха заплатата; той преброи парите, които му оставаха, усети
спазмите от глад в стомаха си и излезе на терасата. После се съблече по
гащета и започна да се храни със слънчева светлина.
Първите хапки му харесаха – разляха се приятно по тялото като топла
супичка. „Май трябва малко по-внимателно – помисли си той – да не взема
да се задавя пък…” И започна съсредоточено да дъвче.
След супата хапна една слънчева пържола с гарнитура от летен вятър, а
накрая завърши с крем карамел от лъчи. После се прибра в стаята с леко
поиздут корем, взе душ, облече се и отиде на работа.
В обедната почивка, докато колегите му вадеха бурканите – не че в
заводския стол беше толкова скъпо, но все пак искаха пари – той лапна
набързо два сандвича от светлина и се отпусна на една пейка. Впрочем,
опита се да запали и една слънчева цигара, но нещо не се получи –
очевидно небесното светило уважаваше правата на Булгартабак върху
едноименната марка.
Малко по-сложно бе с вечерята – едва успя да хапне преди залеза, а и
последните лъчи светлина не бяха толкова вкусни – все пак, бяха
престояли почти цял ден.
… Скоро за уменията му научиха колегите и понеже и те не бяха
получавали заплати отдавна, Гошо организира готварски курсове, на които –
срещу шише ракия – всеки можеше да се научи да си приготви слънчеви
шкембе-чорба или малеби. Как точно ставаше това, като във всички случаи
основното бе да се застане с отворена уста към светлината, бе една от
най- пазените тайни в държавата.
Но у нас малко неща остават скрити за дълго време – уменията на Гошо
стигнаха да ушите на босовете на родния туризъм, последните доволно
потриха ръце и направиха всички оферти „ол инклузив” – спане и три пъти
на ден по една порция слънце. Е, вечерята задължително се сервираше
преди залез, но пък никой не получи стомашно разстройство от нея. А ако
се случеше облачно време – обявяваха разтоварващ ден.
Отначало почиващите – особено чужденците - не оцениха по достойнство
идеята – оплакваха се и дори търсеха компенсации. Наложи се да им бъде
обяснено на колко невинни телета и прасета ще бъде спасен животът по
този начин, а за зеленото богатство – домати, краставици и тиквички –
изобщо да не говорим. И европейците, научени щом чуят подобни глупости,
да спират да мислят – приеха всички възторжено. Е, някои по назадничави
субекти си носеха скришом в стаите по някое и друго кюфте на скара, но
хотелската администрация гледаше на това през пръсти – все пак,
необходим е някакъв преходен период, докато свикнат всички.
… В баровете около басейните можеше да се поръча чаша слънчева
светлина, условно наречена „водка”, само за десет лева. Виж, отлежалата
светлина с няколко звезди (но понеже беше денем, те – естествено – не се
виждаха) вървеше по двадесет лева – но пък никой на сутринта не се
оплака, че го боли глава от препиване.
… Както винаги, държавният сектор се оказа по-инертен от частния –
правителството изтърва половината лято, преди да се усети и да започне
да изкарва сутрин учениците на двора - да хапнат по една слънчева
закуска, да смени покривите на домовете за стари хора с прозрачни – да
ядат слънце на воля – и т.н. Малък проблем се получи само с
парламентарния бюфет – стомасите на депутатите бяха свикнали с
кебапчетата и от слънчевата мусака получаваха разстройство и хемороиди –
именно от нея, а не както народът си мисли – от постоянното седене на
заседания. Той, народът, хал хабер си няма кой колко седи, пък и не е
негова работа – да си лапа там слънчевата попара и да не гледа в чуждото
канче. Та и парламентът остана на преходен хранителен режим.
… Сега правителството е доволно до немай-къде – оказа се че е
първото в новата ни история, успяло наистина да нахрани народа. Затова и
мислят при следващия ремонт на кабинета да предложат на Гошо поста на
министър на земеделието и храните – та белким измисли нещо и за зимата –
сняг ли ще е, вятър ли – щом е успял веднъж, значи може. Но за всеки
случай се водят преговори с руснаците и американците поотделно – да
изкарат там в космоса едно голямо огледало, което да насочва слънчевата
светлина към България в необходимите моменти. А долу, на земята, с
по-малки огледала вече чакат новите слънцеразпределителни дружества.
Светлина, светлина, но трябва и да се печели, нали?
|