Колхоз – дело добровольное, хочешь – вступай, не хочешь – расстреляем.
Странни неща стават напоследък у нас – изведнъж хората почнаха да
даряват значителни суми на първия срещнат. В момента фокусът е върху
здравеопазването, но на практика на подобно внимание се радват всички,
от които зависи нещо важно.
Решил Бай Иван да се оперира. Той си плащал осигуровките човекът, както
си е по закон. Обаче изведнъж се оказва, че операционната зала е заета
за три години напред, а единственият, който е свободен да направи
операцията, е един студент от Индия. Е, когато се научи разбира се,
понеже за момента…
И бай Иван изведнъж усеща силната вътрешна необходимост да стане
дарител. Мисълта, че хирургът, който може да извърши операцията, няма
пари за зимни гуми Мишлен за джипа си и кара с Континентал, е
непоносима за нашия човек. Току – виж стъпил някъде на лед и язък за
скъпото возило… А бай Иван има някаква сума, заделена за сватба на
дъщерята – защо да не помогне?
Парите са дарени, а хирургът от благодарност – и по съвсем случайно съвпадение – извършва операцията.
Това е ежедневие у нас и не възмущава никого – особено пък хората, които
би трябвало да следят за спазването на законите или разните там
професионални съюзи, които иначе много обичат да говорят за етика… Не,
тук нарушение няма и всякакви паралели с някогашния рекет на мутрите са
напълно неоснователни – нали бай Иван твърди, че доброволно…?
Е, то някога и „застраховането” беше „доброволно”. Поискаш – застраховаш
се, не поискаш – крадат ти колата или ти палят магазинчето. Както се
казва - изборът е изцяло ваш.
Пък и лекарите са хора, нали? И те искат да почиват в Сен Тропе. Обаче
ако отидат да работят в частна клиника, където заплащането на услугите е
регламентирано – ами то там данъци, удръжки, осигуровки… Друго си е
всеки ден да получаваш „дарения”.
Изобщо, починът е добър и трябва бързо да бъде възприет и от други
служители, чиято позиция им позволява да затварят понякога едното или
двете очи. Катаджиите например могат да престанат да подозират всеки
спрян за проверка че е рожденик и да го карат да почерпи. Получават си
дарението и дори тогава няма да се чувстват неудобно, че не са
приготвили подарък.
Преподавателите във вузовете няма да се озъртат плахо, когато отварят
книжката на чуждестранен студент и да треперят банкнотата да не падне на
масата. Дарява си колегата една значителна сума и после започва тежкият
и безпристрастен изпит…
За митничарите пък направо не ми се говори – там се дарява като за
последно. И никой не се учудва, всички го намират за в реда на нещата.
Явно отдавна сме се приобщили към някакви ценности, само не зная към
какви точно.
Дори и държавната администрация с нейните прословути търгове… Какво
пречи кандидатът за доставчик или изпълнител официално да дари някаква
сума на човека, от когото зависи избора? Защо за едни да може, а за
други – не? Само лекарите ли ще почиват в Сен Тропе?
Един съдия например – той не е ли човек, не е ли редно да има средства
да се поотпусне след убийственото многогодишно писане на мотиви – задача
толкова тежка, че се случва изобщо да не бъде изпълнена и престъпникът
благородно е оставен на свобода да убие още някого…
...Казват, че у нас имало време, когато хората се срамували да крадат,
да лъжат или да изнудват. Възможно е, но явно е било толкова отдавна, че
никой вече не го помни и го възприема просто като красива легенда.
Докато реалният живот е всеки ден пред очите ни – с цялата си прелест и
искрено желание да се помогне на ближния. Направо да си завиди човек, че
се е родил тук.
И само някои наши недоброжелатели повтарят – корупция, корупция… Това завистта е страшно нещо – от мен да го знаете.