Някога – преди много години – живял един цар. Всъщност, може да се е
наричал „крал” или „княз” – но понеже не знаем точно, ще ползваме
родната терминология.
Той управлявал малка държава и имал две мечти – най-накрая да омъжи
вятърничавата си дъщеря – и да приемат страната му в съществуващия
тогава Съюз на други държави, където – както бил чувал – било много
хубаво. Ето защо царят се стремял да изглежда демократичен и почитащ
традиционните съюзни ценности.
Страната била малка, но с плодородна земя – и хората успявали да се
изхранят, че и доста оставало – за царя, придворните, местните
благородници, църквата и т.н. Всичко било уредено, със съседните
царства бил сключен мир за сто години напред, та армията съществувала
по-скоро за престиж и главно като форма за ранно пенсиониране – изобщо,
пълно благоденствие.
Имало само един малко рисков момент (всъщност, отначало били два и
главният бил вятърничавата дъщеря някой ден да наследи короната; но
когато на царя му се родил и син, народът си отдъхнал). Вторият момент
обаче бил малко – как да го наречем – „хидрологически”. Състоял се в
това, че цялото царство получавало вода от система подземни реки, а
всички те започвали от общ източник високо в планината.
Както се полага на всяка уважаваща себе си приказка, в планината живеел
змей – за повече колорит да предположим – триглав. Иначе обаче бил
страшно мързелив, по цял ден лежал под сенките и само в събота и неделя
се качвал на най-високия връх, откъдето се виждал столичният стадион.
Змеят наблюдавал мача и винаги се учудвал, че футболистите са
по-мързеливи дори и от самия него – но понеже нямал телевизор, гледал
до края, а после пак лягал да спи.
Един ден обаче нещо се объркало и змеят сънувал пророчески сън – в
смисъл, че виртуално се пренесъл в бъдещето. И за да бъде кошмарът
пълен, видял се като мениджър в електроразпределително дружество. Всичко
му било непознато, интересно и дори страшно. На сутринта се събудил
облян в пот, но с неясна идея в главата.
До обед обаче идеята се оформила.
Да, в планината нямало ток, но пък тук бил Изворът. И змеят изпратил по
едно козарче послание до царя, че авантата приключва и от следващия
месец за водата ще се плаща. Иначе щял просто да я спре – и всеки да се
оправя както може.
Ужасено, козарчето, тичало два и паднало от умора пред вратите на двореца.
- Е, и какво толкова? – свил рамене царят- Змейска му работа. Добре де,
сега ще поиска всеки месец да му пращаме по една красавица – ами няма
проблем. И без това през ден правим конкурси, столицата се напълни с
миски - и всички те искат да стават придворни дами…Тъкмо ще пооредеят
малко, а нормалните момичета, вместо да мислят за глупости, ще вземат да
родят по някое и друго дете, че както е тръгнало, съвсем ще
изчезнем…Хайде – казал той на отпочиналото козарче – иди му кажи да
уточни тарифата и да ляга да спи – само този път да внимава какво
сънува.
Козарчето отърчало, но след няколко часа се върнало с неприятна вест –
змеят не искал миски. И тъкмо царят да попита дали чудовището не е
минало на другия бряг, чул жестоката истина – цената била по една
жълтица на човек месечно – иначе няма вода. Че много от селяните не
изкарвали и половината от това, змеят изобщо не го било еня. Истински
монополист, така да се каже.
- Ами ще сечем глави тогава – заканил се царят – За по-сигурно – и трите.
- Ама съпруже – уплашила се жена му – ако стане нещо с теб, синът ни е още малък да управлява, а дъщерята я знаеш…
Царят я погледнал изумено:
- Чакай, аз да съм казал, че лично ще ходя да се бия със змея? Как пък
не. Дето викаш – ако нещо ми се случи, държавата остава без мъдрото си
ръководство и ... Не, ще пратим някой юнак. Я бе – обърнал се той към
придворния писар (нещо като професионален прародител на съвременните
журналисти) – слушай текста на обявата: Аз, вседържец и повелител на
(тук да изброиш всичките ми титли, че ме мързи, а и не ги помня вече),
давам половината си царство и дъщеря си за жена на този, който отиде,
убеди змея да не се изживява като ВиК и докато оня мисли, му отсече
всички глави. Така. Добави – половината царство е опционално, ръката на
дъщеря ми – задължително. Да го огласят там и другата седмица почвам да
интервюирам кандидатите.
Жена му го гледала с нескрито възхищение.
***
...Седмица по-късно царят седеше на престола си, царицата и принца – до
него, точно като в семейна фирма (принцесата не я поканиха, понеже бе
частично заинтересована страна). Около тях имаше доста придворни,
гадатели, шутове и какви ли не – така да се каже – типичната държавна
администрация. Щяха дори малко да приличат на комисия за подбор, ако не
беше изричната забрана на царя никой друг освен него да не се обажда.
А може би и приличаха.
Кандидатите за слава, богатство и семеен живот чакаха в специална зала и
се гледаха накриво един друг, а един велможа ходеше да ги кани поред.
Пръв се оказа младият барон Мангалини от провинция Рома.
- О-о, здрасти бате…тоест Ваше величество, де – ухили се той – чух
значи, че тука имало далавера и – ето ме. Колко квадратни километра е
половината царство?
- Чакай малко – спря го с властен жест царят – първо трябва да убиеш змея, да ми донесеш главите му, а после…
- Ама принцесата ей-така ми я даваш – без да плащам? После да не кажеш друго…
- Змеят – уморено му напомни царя – Другото след това.
- А, да, змеят…Абе царю – що да го убиваме хайванчето бе? Какво толкова
ние направило? Нека да си живее там в планината, нас тук какво ние е?
- Иска да ни спре водата – обясни царят – И после няма да има с какво да се къпем…
- Че аз и сега не се къпя, бе Ваше величество! От мръсотия още никой не умрял. Виж, от пневмония…
- И няма да има дори какво да пием.
- Че ти вода ли пиеш, бе царю? Аз карам само на ракия. Как ще ми я спре
змеят, а? Я остави това и дай да поговорим за принцесата и зестрата…
- Другия месец змеят ще спре водата – повтори царят – И после няма да ни приема т в Съюза такива мръсни.
- Абе нещо не ми се вярва – почеса се по главата барон Мангалини – Да ти
кажа честно, при нас в Рома никой досега нищо не е спирал. Е, нямаме по
една жълтица – и толкова! Бедни хора сме. Ако трябва, ще скрием
позлатените карети за някой и друг ден. Все ще се намери някой
по-будала да плати и за нас.
- Добре де – реши да направи последен опит царят – някой спира водата на
родината ти, реколтата ще изсъхне, ще започне глад…Ами ако ви призова
всички под знамената?
- А, аз такова, малко съм дюстабанлия…не мога. Цялата ни рода ни е
такава. Бием се само по сватби, иначе –не. А ако стане толкова зле – ами
ще емигрираме – колко му е. Казват, в Съюза щели да ни уважават
повече….Да поговорим за дъщерята, а?
- Я го махайте този, докато не съм заповядал да му отсекат главата! –
извика царят, но после – спомнил си за Съюза – добави – Искам да чуя и
другите, не че имам нещо против него или го дискриминирам. Знам, че в
провинция Рома имат самобитна култура, която не им позволява да умират
за родината. Виж, от препиване – може, но иначе – не…Мирни хора, какво
да ги правиш. Извикайте следващия!
Вторият кандидат за слава бе облечен прекалено пъстро дори за онези времена.
- Граф Педеросо – изчурулика той – Чух за някаква половина от царство и
рекох да намина да видя за какво точно става дума…Ваше величество.
А после направи грациозен реверанс.
- Ами да – потвърди царят – Обаче преди това трябва да се убие един змей.
- И какво ни е направило милото животно?
- Иска да ни спре водата.
- Да ни спре ВОДАТА?! Да ходим мръсни и вмирисани на пот? Ужас! Макар че, потта на един силен мъж не мирише чак толкова лошо…
- И няма да има с какво да си переш дантелените гащи – обясни любезно царят.
- Да не си пера гащите? Не, не! Дайте ми един голям … меч и аз – боц,
боц – ще го направя на салам. Само трябва да внимавам да не си счупя
някой нокът.
- С меч по-скоро се сече – въздъхна царят – Но вероятно е въпрос на
стил. Боцкане, викаш…Обаче има и друго – дъщеря ми също е включена в
наградата.
- Е, аз съм скромен човек, Ваше величество – и с половината царство ще
се задоволя. Дъщеря Ви вероятно няма истински да ме обикне.
- Убеден съм – съгласи се царят – но всичко върви в пакет. Много държа да се сродя с героя, който ще убие змея.
- Да, да, това не е лоша идея, но… Вие нали имахте и син?
- А да наредя да ти отсекат главата?
- Е, в такъв случай не настоявам… Но ще се наложи да се откажа. Може да
съм малко ретрограден, но ми е трудно да възприема хетеросексуалните
бракове, камо ли да участвам в такъв…Съжалявам.
- Чакай – спря го царят – Да забравим за миг наградите. Родината ти е в
опасност – грози я гладна смърт. Не искаш ли да я спасиш?
- А, искам, как да не искам, обаче….Абе започнах вчера един сонет – ама
много хубав се получава до момента. Ще Ви го посветя. Не е ли жалко
такъв талант да загине заради някаква си вода?
- Определено – кимна царят – но ако не решим проблема със змея, с какво ще си переш гащите – ония , дантелените?
- Ами…Надявам се да не се стигне дотам, разбира се, но…Казват, че в
Съюза хора както мен били на особена почит – уважавали ги, пазели ги от
обиди и не ги пращали да се бият с дракони. Виж, ако се освободи някое
място тук, в двореца – аз, разбира се, с удоволствие ще служа на
родината. Впрочем, вчера гадателят ми спомена за някакви квоти, но той
не винаги познава, така че…
- Вън! – изрева царят – Само на квоти ще ми станеш! Когато е да се
защитава родината – сакън, да не счупя ноктите, но когато е за място в
двореца – квоти….Паплач с паплач!
Но после си спомни, че някой може да донесе за него в Съюза и с
полуизвинителен глас добави, че – да, творците трябва да се пазят (колко
са творци – съвсем друга работа), а тези, дето не умеят да пишат сонети
– ами да ходят да се бият с драконите и да мрат. Надяваше се думите му
да бъдат предадени на когото трябва точно.
Третият кандидат се оказа жена и царят за известно време остана с
отворена уста. После обаче се окопити и попита кандидатката да не е от
провинция Амазония, понеже той не си спомнял да имат такава, но вече
възрастта…
- Не – усмихнато отрече жената – от района на Привилегия съм. Херцогиня
Феминистина, чест е за мен да се поклоня пред Ваше величество.
- Да, да, разбира се, обаче….Значи, ти искаш да се биеш със змея?
Жената звънко се разсмя:
- Ваше величество, приличам ли на някого, който би убил дори жаба?
Царят поклати глава.
- Ето – а вие – змей… Змейовете ги убиват юнаците, това не е женска работа.
- Да, но защо си дошла тогава?
- Ами как защо – да участвам, разбира се.
- Чакай, че нещо се обърках…Няма да убиваш, но ще участваш…в какво?
- Ами – първо – в организацията. Да речем, когато се създаде комисия, аз…
- Ти колко змея си убила досега? – поинтересува се царят.
- Е, не съм, но…ще правя пиар на юнака, ще координирам, с участието си
ще подобря имиджа на мероприятието и на държавата изобщо…Нали ще влизаме
в Съюза?
- Аха – кимна царят – разбирам. Ти си една пламенна доброволка, която,
когато е научила, че родината й е заплашена от гладна смърт, макар и
съзнавайки собствената си слабост, е готова да…
- Именно. Готова съм да участвам в подялбата на половината царство. А
може и на заплата, както кажете. Само да се плаща по-добре и да е
по-далеч от змея.
- Да де, обаче някой все пак трябва да го убие и…
- Е, това не женска работа. Вижте, Ваше величество – нашият род –
Феминистините – никога не е създал нещо полезно, което човек може да
пипне с ръцете си или да си послужи с него. Ние не правим такива неща,
понеже не умеем, а и не искаме да се научим. Трудно и неблагодарно е.
За сметка на това обаче ако трябва нещо да се протестира, да се блокира,
да се изявят претенции – ние сме насреща. Тук напълно можете да
разчитате на нас. Искате ли да протестираме против змея и да разкрием на
целия свят неговия отвратителен морален облик?
- Да, обаче това няма да го накара да пусне водата.
- Е, няма, но ако стане толкова напечено…сухо, искам да кажа – е,
тогава…И другите страни имат нужда някой да протестира и да им отвори
очите за справедливостта, така да се каже. Ще отидем да помогнем. Но
когато решите проблема със змея, ще се върнем и мисля – напълно
заслужено – ще очакваме достойни места в двора и съответното заплащане…
- За какво? – така и не разбираше царят.
- За да не ви помислят в Съюза за диваци. Това малко ли е?
А що се отнася до дъщеря ви, ние сме като едно голямо семейство, така че тя винаги е добре дошла…
„Ами – помисли си царят – Тя и без това си е достатъчно вятърничава.” Но
в следващия миг си каза, че херцогинята никак даже не е вятърничава,
даже напротив – хитра до немай къде. Но както се казва, не е луд този,
който яде зелника….
За да не си разваля имиджа пред света, той просто нареди да я отпратят, а
после потъна в нерадостни мисли. Всички искаха да делят царството, на
никого не му пукаше дали народът ще умре от глад или не и всички гледаха
с едното око към чужбина. Е, може би не всички, но тези, които наистина
биха могли да убият змея (евентуално) не тичаха да се пазарят в
двореца. Вероятно понеже смятаха това за недостойно.
И докато мислеше така, в краката му се хвърли задъханото козарче.
- Ваше величество, змеят, такова….пита.
- Какво?
- Пита защо тази седмица няма мачове. Умирал от скука.
- Понеже ситуацията е извънредна и съм ги забранил, за да му стане тъжно
на народа и да осъзнае сериозността на положението…Я чакай малко!
Почини си и после ще се върнеш в планината да предадеш нещо на оня
приятел…
Отначало змеят изобщо не беше съгласен – вода за цялото царство срещу
правото да гледа безплатно мачове – и то половината предварително
уговорени. Обаче царят бе упорит и накрая чудовището отстъпи. Само
поиска в събота на обед да му пращат една кошница с печени семки и каса
бира – и ако може, съдиите да свирят малко по-обективно.
Царят обеща.
И постепенно случаят бе забравен, още повече че царството накрая стана
част от Съюза. И във вихъра на безкрайните празненства по този повод
никой не обърна внимание на гадателя – а той бе коленичил с лице към
планината, по посока на предполагаемото местонахождение на змея.
„Боже – шепнеше гадателят – Моля те, направи така, че този никога да не сънува, че е станал катаджия…”
А хората около него, никога нечували тази дума, само свиваха рамене и продължаваха да танцуват.
|