Спрях редакционния автомобил пред имението на барон фон Груев. Очакваха
ме – почти веднага вратата се отвори и лакей в ливрея ме покани да го
последвам. Тръгнахме по алеята към замъка. Баронът ме очакваше в огромния хол и щом влязох, скочи на крака: - Тимуре, откога не сме се виждали! Сядай, сядай... – и с властно движение на ръката освободи лакея. -
Значи, искат да вземеш интервю от мен? Бива, защо не? Толкова много съм
дал за страната... – и взе звънчето, което лежеше на масата пред него. Секунди след мелодичния звук в помещението влезе икономът. - Професоре, това е един мой много добър приятел от младостта ми, я донеси по една гроздова с ... - Може би отлежал коняк? – тактично се опита да го коригира икономът. - Абе и коняк може, но не върви добре с шопска салата. Добре де, донеси каквото искаш. Бягай! - Защо го наричаш „професор”? – попитах аз, когато икономът излезе. -
Ами той си е такъв! Взех го след последното съкращение в БАН. Знае
английски човекът, ходил е по света, сутрин много добре ми глади вестник
„Уикенд”... Знаеш ли, напоследък трудно се намира качествена прислуга.
Конякът пристигна и пристъпихме към интервюто. - Предполагам, че искаш да ме питаш за новия ми статус? Кимнах. -
Ами – той посочи към огромния портрет на стената – Благодарение на крал
Гойко е всичко. Преди да се възкачи на престола, карах такси. Но после
той ми даде титлата, значителна годишна рента, имението и замъка... - Фон Груев? -
Ами да – сребро на европейското в Германия. Не е шега работа, не всеки
може да го постигне. Е, отначало се говореше и за малко крепостни
селяни, но нали ги знаеш ония от Евросъюза – не мина. Затова наемам
местни хора или студенти. Записах си, а после вдигнах очи. Той проследи погледа ми. -
Това отсреща е замъкът на маркиз дьо Манатарков – обясни баронът –
Злато на световното във Франция, три от срещите спечелени с нокаут. Ех,
ако и аз навремето бях го намерил оня кубинец малко по-добре с
левачката...Но и барон бива. Слушай – искаш ли да наредя да докарат
каретата да прескочим до имението на херцогиня Калинкова? Не си виждал
такова нещо. Но заслужава жената – три титли за десет години. Ще те
представя – тя иначе е много демократична личност, дори навремето бяхме
малко гаджета... Напомних му, че познавам Мимето Калинкова от
времето, когато с барона бяхме спаринг-партньори. Беше рошава,
гръмогласна и все пиеше анаболи. - Вярно бе – същата е! – възкликна баронът – Но сега е наследствена аристократка и ... не го пиши това за хапчетата. Обещах. Попитах го дали смята положението си за заслужено. -
Че как иначе – сви рамене той – Да лежиш под щангата не е като да седиш
под климатика и да пишеш формули. Воля се иска, дори инат го наречи – и
това, как беше оная дума, дето все я споменава кралят по време на
аудиенция...? Иновъртивност? - Иновативност. - А, да бе, вярно.
Значи, иска се иновативност и творческо мислене – с лявата ръка ли да
удариш или с дясната, кроше ли да е или прав – абе изобщо, сложно. Не е
като да проектираш самолети или да човъркаш мозъка на някого. Кимнах – изобщо не беше същото.
-
Абе, Тимуре – приятели сме и ще ти го кажа в очите. Голяма грешка
направи ти навремето, като залитна по ония книги. Ако беше останал в
спорта, сега можеше и граф да си – ударът ти беше като ритник на магаре.
А знаеш – кралят ги цени тези работи, нали всъщност е един от нас? Но
май не ти достигна и малко воля, а...? Хайде, признай си, тук сме сами.
Иначе защо ти беше да ходиш в университета? Признах си – какво друго можех да направя? -
Е, нищо, нищо...случва се. Виж, ако си го закъсал материално – мога да
ти помогна. Ще уредя да напишеш една книга за живота ми – биография де –
ще споменем няколко пъти в нея краля...Давал там някакви съвети по
тактиката на боя и – готово. Ще я екранизират и ще живееш от авторските
права. Помисли си, ти пишеш добре, а материалът е страхотен.... Обещах
да помисля, а после допихме коняка и си тръгнах. И докато карах към
редакцията, на няколко пъти се улових, че си задавам един и същи въпрос –
кой е понесъл прекалено много удари в главата – аз или....?