Разбрах, че ти и колегите ти сте пратили оня хаирсъзън, министъра, да
оправи батака с дипломите ни… Машалла, отдавна беше време! А то – тати
през ден се обажда и пита кога ще върна в Анадола магистър…Голям
каришиклик.
…В университета постъпих преди три години. Тати даде някоя и друга пара и
поръча – „Ахмед, да завършиш „Мениджмънт на маркетинга на
международните икономически отношения” (малко е трудно за произнасяне,
но специалността е с по-широк профил с цел зарибяване) – и като се
върнеш, ще почна да те подготвям да поемеш бизнеса”. И аз кимнах – не е
шега работа то – цех за щавене на кожи с петнадесет работници и два
бостана. Без мениджмънт на какво беше там – не става…
Обаче като дойдох в България, оказа се, че цените - до небето. Затова
записах най-евтиното – „Технология и иновации на редосеялките”. Така де –
диплома да е, той тати не знае да чете. А нали трябва да остане нещо и
за душата?
А тя, душата ми – като в рая. Е, нямаше реки от шербет и планини от
пилаф, но всичко останало… Колежките все повтаряха, е съм приличал на
герой от „Листопад” и трябвало да почерпя по този случай. Ама то при
цените тук не е голям масраф де. Срещу университета има едно заведение „
Босфора”, там си пием. Понякога сме малко шумни, та съседите наоколо
съчиниха специална песен – „Край Босфора шум се вдига”, може да сте я
чували...
Иначе да кажеш, че сме се скъсали от учене – ами! Като сменят времето и
си нарушим ритъма на бодърстване и сън – ходим понякога на лекции.
Доцентът много ни се радва, поздравява ни с едно „мараба” и внимава да
не скърца много с тебешира по дъската, за да не ни събуди.
И практика имахме веднъж – тествахме нова редосеялка, много иновативна. В
бункера за семената имаше допълнителна перка (като тази, с която
рисуват Карлсон) – да осигуряла по-равномерно разпръскване. Доцентът
караше трактора, аз стоях отстрани с хронометър и засичах за колко време
редосеялката ще измине сто метра, а колегата Мюмюн с една сопа гонеше
гаргите, които кълвяха зърната – за да се осигуряла чистота на опита.
Резултатите се оказах незадоволителни и бях обвинен, че аз съм бил
причината – стоял съм прекалено далеч и се получавал паралакс. Ето защо
доцентът ме накара да тичам до трактора и да засичам в движение. Попитах
го не може ли да се кача при него, но той ми поиска сто долара и
предпочетох бягането.
То да речеш, че са кой знае колко пари – не, на изпитите давах много
повече. Щом ме видеше, доцентът се разтапяше от любезност, черпеше ме с
рахат-локум и ме канеше да изтегля билет. Понеже така и така не знаех
български, грабвах най-близкия, а изпитващият носеше баклава. Слагах в
книжката двеста долара, той я грабваше, казваше едно „машалла” и
получавах шестица. Слава на Аллаха и на българското висше образование!
Някои от местните аркадаши ми завиждаха и мечтаеха след дипломирането да
дойдат работят в Турция. Викам им – абе, будали – вие луди ли сте? Този
рахат къде ще го намерите? В Турция, ако се опиташ да дадеш пари на
пътен полицай, директно отиваш в затвора и се радваш на всенародна
любов. Тук – жандара взема парите, търка ги в брадата си и ти пожелава
пол-позишън следващия път. Ами! Местните националисти говорят за някакво
робство – кой и как е успял да ги накара тези да спазват законите цели
пет века, акълът ми не го побира. Но твърдят, че било истина…
Така че – аферим, ректор ефенди, машалла! Не оставяйте нещата така –
рахат си живеехме, дано министърът уреди да продължим. Пък и ако се
върна без диплома, направо ще стана зян. Разчитам на министъра, иначе ми
остава само един изход. Гледах снощи новините по местната телевизия и
изведнъж наострих уши:
- Разбиваме вече трета банда, специализирана във фалшифицирането на
дипломи - съобщи докторът на икономическите науки, старши сержант
Петров…