Идеята за тази статия ми хрумна преди доста години, когато прочетох една
от повестите на Борис Воробьев. В нея се разказваше за руснак, принуден
да живее далеч на север и как той намира най-верния си приятел в лицето
на едно куче. Двамата минават през редица изпитания, а после идва време
главният герой да се прибере в Москва, където няма място за четириногия
му любимец. И той е даден на приятел – местен водач на кучешки впряг,
доста преди отпътуването.
Примерно месец по-късно главния герой
решава да навести приятеля си и едновременно с това да види как е
кучето. Отива, следват прегръдки и радост от срещата, а после двамата
тръгват към мястото, където кучетата си почиват. Главният герой се
втурва към своето, но в последния момент е спрян от опитния собственик
на впряга. И получава следното примерно обяснение (цитирам по памет от
руски): „Ако ти сега отидеш и погалиш кучето си, през нощта
другите ще го разкъсат. Ако го удариш – същата работа. Кучетата от
впряга няма да позволят различно отношение към някой от тях – независимо
добро или лошо. Получилият го просто няма да доживее до сутринта…"
Така
– нека поразсъждаваме. Впрягът е екип, но пък ние, хората не сме кучета
и… Дали? Все пак човекът съществува от около милион години, а
цивилизацията – примерно от пет хиляди. Излиза, че сме хора (теоретично)
само през половин процент от времето, през което сме съществували и не
бива да подценяваме силата на инстинктите, които са ни управлявали през
останалите 99.5 % . Тоест, поведението на животните в определени
ситуации е добро обяснение за нашето собствено, още повече, че двете
доста си приличат.
И така – колективът не търпи различно
отношение към някого и ако може, с удоволствие виртуално би разкъсал
различния. Дали вие като началник ще демонстрирате неоправдана слабост
към някого или незаслужена омраза – и в двата случая човекът ще бъде
отхвърлен от колектива. Във втория случай колегите няма да атакуват
нападнатия от вас за да ви се харесат, а – просто защото им е казано, че
е различен. Подобни неща не се прощават.
Само че на началника
се налага понякога да поощрява и да наказва – и не може да копира
решението на героят от споменатата в началото повест, а именно – да
погали ВСИЧКИ кучета, докато стигне до последното – своето. Тогава?
Просто
трябва да се прави разграничение – когато награждавате (или наказвате)
някого за нещо, това не трябва да изглежда като лично отношение или
каприз – трябва да се каже точно защо. А ако още с поставянето на
задачата е отправено предупреждение какво може да последва при добър или
незадоволителен резултат – още по-добре.
Но никога не забравяйте
дали задачата е поставена на член на екип (създаден да реши определен
проблем) или на „индивидуалист”. Може Иван на е допуснал детинска грешка
– ако го е направил при работата си в екипа, отнасят го всички - да се
оправят помежду си. Ако се допусне хипотезата, че може Иван да е
виновен, а останалите- не, това вече не е екип. Тук се носи колективна
отговорност.
Още по-голяма глупост е да наградите члена екипа Стоян, понеже благодарение на неговите усилия… Значи екипът е бил само на думи.
Ето
защо е най-добре мениджърът предварително да реши дали предпочита
управление от „близко разстояние” и персонифицирана отговорност – или
сравнителна „отдалеченост” и просто контрол върху почти самоуправляващ
се екип. Аз лично ползвам първия подход за сектори, където нещата вървят
относително зле, а втория – там, където всичко е ОК и просто трябва да
се надгражда върху вече построеното. Много трудно е обаче да научиш
подчинените да се възприемат по различен начин като индивидуалности и
като членове на екип.
Субективното отношение на висшия
мениджмънт, основано не на факти и резултати от представянето, а на
„харесвам – не харесвам”, е донесло много повече загуби на бизнеса у
нас, отколкото каквито и да било „кризи”. Вярно че сме хора, но често
„впрягът” само чака да дойде „нощта” (да си отиде собственикът на
впряга), за да „разкъса” получилите „по-специално” отношение.
Разбираемо, ако не забравяме за онези 99,5 процента...
|