Преди около десет години едни чужденци решиха да построят завод у нас;
защо точно тук, май и те самите не знаеха. Чували били обаче, че тук
хората били умни, сръчни, квалифицирани и – май най-важното – склонни да
работят за по-малко пари от колегите си в западната част на континента.
Изобщо, Бордът на директорите решил да оправдае популярната поговорка:
„Нямала си баба белица, та…решила да инвестира в България.”
За
целта тук пристигна Оперативният директор на групировката, пусна обяви и
зачака кандидатите. Пръв се случих аз, та това малко обезсмисли
по-нататъшния процес на подбора. Е, ако човекът беше се обърнал към
някоя посредническа агенция, сигурно щяха да му намерят поне сто
кандидати (или колкото там познати имат), далеч по-добри от мен – с
дипломи от дистанционно обучение по иновативен мениджмънт, каквото и да
означава това. Обаче кой знае защо оня също като вълка реши сам да си
свърши работата и… аз получих позицията оперативен мениджър на това,
дето щяхме да го строим.
Впоследствие пристигна и един
проджект-мениджър от чужбина, накараха ни да си стиснем ръцете (точно
като боксьори преди първия рунд) и да обещаем, че няма да си мерим
прекалено … квалификациите. Нито ще спорим кой е по-голям началник.
Ние
обещахме, отидохме вечерта в една известна кръчма и .. се сработихме.
Останалото беше рутинна работа – намерихме проектант, с пресъхнали гърла
(това мултикултуралното сътрудничество не е шега работа, много трябва
да се изпие) обяснихме какво аджеба смятаме да произвеждаме, къде бихме
искали да има компресор и защо, дадохме му една скица и описание на
технологията и с чувството за изпълнен дълг отидохме да си допием.
Тогава изведнъж колегата се сети, че и двамата сме инженери, а скоро ще
се налага да се обработват счетоводни документи. И след третата бира
решихме, че ни трябва главен счетоводител.
На път към офиса
(който в момента се помещаваше в апартамента на колегата) пуснахме
обява, че еди-коя си фирма търси еди-какъв си специалист, както си му е
редът – млад(а), амбициозен(на), английски език, компютър, опит, бла-бла
– каквото се сетихме. Впрочем, бяхме си поставили негласно минимално
изискване – кандидатът да познава счетоводните правила и съответните
закони поне малко повече от нас. Това отваряше широко вратата за всички,
понеже ние двамата нищо не познавахме.
На следващия ден колегата
обяви, че у тях започвал някакъв много важен празник и че било направо
престъпление той да го пропусне (впоследствие се изумих колко такива
празници има в страната му и колко ги уважават хората – у нас определено
не е така). Та – човекът си събра багажа, поръча си такси до летището,
даде ми ключа от офиса (апартамента му) и ми предложи да направя
предварителното пресяване на кандидатите по телефона (ако има такива).
Разбрахме се, ако се обади някой с интелигентност близка до нашата, да
го поканя на интервю.
Колегата замина, аз си извадих една бира от
хладилника, опънах се на шезлонга на терасата, запалих цигара и се
замислих над тежката съдба на съвременния български мениджър.
…Бирата
ми хареса и отидох за още една. В този момент телефонът иззвъня.
Преместих го на балкона (мобилните още бяха скъпи и хората предпочитаха
да ползват стационарни) и вдигнах слушалката.
- Това фирма еди-коя си ли е? – попита ме бодър младежки глас – Щото гледам аз тука една обява във вестника…
Потвърдих,
че наистина сме еди-кои си. Леко се подразних, че каза името на
компанията с две грешки, въпреки че вестникът очевидно беше пред него.
Но пък търсехме „близка интелигентност”, така че бях склонен да простя
някои неща.
- Значи, вие имате обява за главен счетоводител – отбеляза очевидното кандидатът – Нали така?
В такива случаи няма как да отричаш и аз си признах – да, имаме.
-
Аха – злорадо отбеляза кандидатът, сякаш ни беше хванал в някакво
престъпление – Имате, значи. Ами добре – аз искам да я заема.
Внимателно го попитах дали е чел изискванията и смята ли, че отговаря на тях. Човекът се замисли за секунда. После въздъхна:
- Абе, то специалността ми е малко такава… международни икономически отношения. Обаче счетоводството ми е ясно отвсякъде.
Изразих
леко съмнение, че генералният финансов анализ и оперативното управление
на разходите не са съвсем идентични. Кандидатът се разсмя:
- Стига бе! Както и да го погледнеш, все пари – вадиш, добавяш… Ако нещо не ми е ясно, вие ще ме научите, нали?
Оптимизмът
му определено не ми хареса. Уважавам позитивно настроените личности, но
този да ми оформя заплатата…? Но в същия момент човекът ме откъсна от
съмненията ми:
- Абе, вие нямахте ли обява преди месец? За директор или какво беше там…?
Потвърдих и отворих нова бира. Предчувствието ми за неприятности никога не ме е лъгало.
- Е, и намерихте ли си човек?
Отговорих му, че – да. Това обаче не го успокои, напротив.
-
Много сте сбъркали, да знаете. Ето, аз самият кандидатствах, но дори не
ме поканихте на интервю… голяма грешка. Щях да се справя перфектно.
С известно усилие на волята му напомних, че сега обсъждаме друга позиция. Човекът обаче изобщо не ми обърна внимание.
-
Подадох си документите, викам си – няма начин да не изберат мен. Хем
икономика, хем международна. При това – с четворки. По-възрастните
кандидати изобщо не са ги чували тези работи, сигурен съм. Обаче, вие
взехте пак някой връзкар, нали…?
- Не - отговорих с пресъхнало гърло – Избрахме най-подходящия.
-
Хайде, хайде, господине – не на мене тия… Зная ги как стават тези
работи. Някой от вас е имал безработен роднина, пробутал го е на
чужденците и – готово. Хайде, признайте - нали така беше?
Дадох си сметка, че всъщност това е кандидат за работа и трябва да обсъждаме съвсем други неща.
- Значи, смятате, че сте подходящ за главен счетоводител?
-
Ами… да. Обаче сигурен съм, че за тази позиция заплата е по-ниска. Нали
така? Там, където има повече пари, се намърдват познатите… Впрочем,
доволни ли сте от този оперативен мениджър, който сте назначили?
Не ми е в характера да си давам сам оценка, но смутолевих, че да – справя се.
- Абе, понеже не сте видели мен… Аз чудеса щях да направя. Впрочем, щях и да почерпя де, никога не го забравям…
Не издържах и попитах на база на какво ще ги направи тези „чудеса”. Кандидатът се разсмя.
-
Абе, колега, не знаеш ли – важното е да си пръв и да заемеш позицията.
После другите ще работят за теб. За нас де…. – и изведнъж му хрумна нещо
– Впрочем аз имам идея – защо не ме вземете за главен счетоводител, а
аз ще ви убедя , че тотално сте сбъркали при избора на оперативен
мениджър…?
Изведнъж ми стана много интересно. Помолих го за подробности.
- Ами, ще намеря начин да се сприятеля с него, да получавам информация и ще ви докажа, че от него не става нищо.
- Но вие изобщо не го познавате…
- Какво значение има? Щом ви казвам, ще го направя. Важното е да успея да ви убедя, нали?
Поех дълбоко въздух и помолих човека просто да изпрати документите си. Той обеща.
...Така и не попита с кого е разговарял – предполагам, за него нямаше никакво значение.
****
Когато
колегата се върна от чужбина, аз му предадох разговора буквално и дълго
настоявах да назначим именно този кандидат – за да докаже, че аз съм
просто една грешка и т.н. Но колегата не беше глупав, махна с ръка и
каза, че фирмата не е детска градина, в която да изливаме чувствата си.
Приех, че е прав.
…Две
години по-късно имах съмнителното удоволствие да са запозная лично с
въпросния кандидат – в един фитнес-клуб, където видях имената му в
списъка на членовете. Впрочем, когато разбра какво работя, той започна
често да навърта около мен и да споделя, че ако му бъде дадена
възможност…Така и не му казах, че вече е имал такава.
Предполагам, че все още очаква шанса си.
(държа да уточня, че в историята няма абсолютно нищо измислено)
|
