Живял някога един Завоевател, който виждал смисъла на живота си в това
да напада чуждите царства едно след друго и да ги завладява. Смятал, че
му се отразява добре не само финансово, но и имиджово - а за
погъделичканото его изобщо няма смисъл да споменаваме.
…Един ден
той стигнал до поредната граница и я преминал – а там живеел с
поданиците си Владетелят. Естествено, той изобщо не бил очарован от
инвазията - събрал войската си и тръгнал да изясни лично ситуацията на
място.
Двете армии се срещнали на бойното поле в яростно
сражение, като победата клоняла ту на едната, ту на другата страна.
Постепенно обаче проличало, че хората на Владетеля са организирана
армия, а тези на Завоевателя – просто пълчище. И докато редиците на
едните оредявали, но оставали стройни, другите скоро се объркали, някой
извикал „спасявайте се! ” -и нашествениците хукнали назад. Но
Завоевателят не успял – или не поискал - да побегне с тях и останал сам
в полето пред цялата армия на противника. А после предизвикал Владетеля
на двубой.
Другият кимнал, слязъл от коня и се завързала
ожесточена битка, която продължила дълго – докато накрая мечът на
Завоевателя отхвръкнал настрани, а той самият паднал обезоръжен на
земята. Тогава Владетелят насочил своя меч към гърдите му с ясното
намерение да приключи веднъж завинаги с тази история.
Завоевателят
оценил ситуацията като форсмажорна и направил единственото, за което
могъл да се сети – изплюл се в лицето на противника си. А може да е било
просто акт на отчаяние и злоба.
Мечът на Владетеля замръзнал във
въздуха, а той самият останал неподвижен за няколко секунди; после
избърсал лицето си, прибрал оръжието и тихо казал на лежащия пред него:
- Ставай и се махай оттук. Но имай предвид, че скоро ще се срещнем пак - и тогава…
Завоевателят реагирал по възможно най-неподходящия за ситуацията начин – попитал защо не са го убили.
-
Ами, как да ти кажа – започнал уморено владетелят – Ако те убия, ще
излезе, че е било понеже си ме наплюл. Не защото разруши градовете ми,
засипа кладенците и уби толкова хора, а заради една плюнка. Не мога да
приема подобна мисъл.
Завоевателят очевидно все още бил в шок:
- Но ако ме убиеш, аз няма да съм в състояние изобщо да мисля за теб – нито добро, нито лошо..
Владетелят въздъхнал:
-
Кого го е грижа какво мислиш ти… Проблемът е, че аз ще знам, че ти
отмъщавам за обидата. А ти заслужаваш наказание по съвсем други причини.
Хайде, махай се и не предизвиквай повече съдбата.
Завоевателят се изправил, изтупал прахта от дрехите си и бавно тръгнал след разбитата си армия.. А
когато я настигнал, определил свой наследник, казал му никога повече да
не води ордата насам, а после … отново се обърнал и тръгнал.
Отивал
при Владетеля, за да го помоли да го научи на изкуството да вземаш
решения не под влияние на емоциите си, а според това кой какво е
заслужил…
Какво мога да добавя? Това е един от най-ясните
показатели, по които можеш да различиш аматьора от професионалиста –
първият взема дадено решение, понеже така ИСКА, вторият – понеже така
ТРЯБВА. Нещо повече – когато осъзнае, че е в плен на емоциите си,
опитният мениджър изобщо не взема решения, от които може да зависи нечия
съдба.
И не преценява хората по това дали го плюят – или го целуват по… бузата например.
Друг
е въпросът, че професионалистите никой не ги плюе, освен може би
пълните идиоти -но тази статия определено не е предназначена за
последните. И все пак не препоръчвам примера на Завоевателя да
бъде следван буквално - все пак никога не можете да бъдете напълно
сигурни, че срещу вас стои професионалист - а мечът така или иначе е у
него.
Успех!
|