Фен-клуб на Тимур и неговите командоси
Friday, 29.03.2024, 11:49
Welcome Гост | RSS
Начало | Тийм билдинг | Регистрация | Вход
Вход


Сайт меню

Категории
Тийм билдинг [16]
Manager's Survival Guide [7]
Наръчник по кариерно оцеляване [29]
Съмнителното удоволствие да живееш в България [20]
Хумор [23]
Хумор 2 [2]
Приказки [4]
Криминале [6]
Фантастика [5]
Другата страна на образованието [9]

Статистика

Total online: 1
Guests: 1
Users: 0

Main » Articles » Наръчник по кариерно оцеляване

Князът и трофеите
Живял някога един княз – и понеже източниците на доходи в страната му били доста ограничени, той ги допълвал, като непрекъснато завладявал нови територии.
Ето защо в началото на годината събирал огромна армия и тръгвал на път. Тогава командирите и войниците му тайно въздишали, понеже по онова време за участие в подобни походи не се плащало почти нищо, а рискът да загинеш бил съвсем реален. Само че никой не ги питал.

Когато стигнел до някой укрепен град, князът спирал и построявал огромен лагер. После викал някого от командирите си и му нареждал да превземе града със своя отряд – армията била толкова голяма, че на предната линия просто нямало място за всички. Но князът бил по своему справедлив и изпращал командирите си по ред.

Един успявал да се справи веднага, друг водел изтощителна обсада, а трети просто загивал. В последния случай изпращали нов командир, но накрая градът така или иначе бивал превзет. Тогава войниците го ограбвали и носели плячката на княза, който нареждал тя да бъде добавена към огромния обоз с трофеи, който следвал армията.

В края на годината армията се прибирала, князът вземал половината от всичко за себе си, а останалото делял между командирите, а те – след като отделят своята част – сред войниците си.

Князът се смятал за справедлив човек и когато започвал делбата, дълго се опитвал да си спомни кой е воювал по-дълго и защо – градът ли е бил добре укрепен или просто не било подходено както трябва. После изисквал същата безпристрастност и от командирите си и те я проявявали, понеже иначе рискували да останат без глави.
Но странно – винаги още на следващия ден след подялбата в армията тръгвали слухове, че князът давал на някого повече, понеже съответният човек го хвалел непрекъснато, а на друг по-малко, понеже често критикувал стратегията (това, последното, било чиста измислица, понеже никой не смеел да критикува каквото и да било – но князът много се огорчавал).

А когато почнали да говорят, че имало значение дали си далечен роднина на княгинята например, той накрая не издържал. Наредил да повикат един стар пълководец и го помолил за съвет. Човекът свил рамене и почнал да говори…

…На следващата година князът отново тръгнал на поход. Когато стигнали до първия укрепен град обаче, той извикал ВСИЧКИ командири и ги попитал – а кой иска да превзема?
Те започнали мислено да пресмятат височината на крепостните стени, броя на защитниците, дали градът изглежда богат или не… И накрая един командир излязъл напред.

Това се повторило много пъти; понякога командирите грешели в преценката си и се оказвало, че са загубили много хора за нищо. Друг път градът се оказвал наистина богат, но те самите не доживявали да видят това с очите си. Трети път всичко минавало като по мед и масло.

Но вече нямало обидени. Всеки сам решавал иска ли да рискува или не. Ако успеел, давал половината от спечеленото на княза и събирал хората си да разделят останалото. А който не поисквал нито веднъж да рискува – ами нищо, негова си работа. Просто не го вземали в следващия поход – и толкова.


Както предполагам сте се досетили, визирам бонусната система за поощрение. Всеки ръководител, който просто възлага извънредни задачи (без дори да попита човека дали е съгласен или не) и в края на годината възнаграждава, рискува да бъде обвинен в пристрастност. Това, че човекът искрено вярва, че е разпределил бонусите справедливо, е без значение в случая. Няма как всеки служител да е напълно безпристрастен и честно да си каже, че проектът на колегата му е бил по-труден от неговия собствен, или че другият просто се е справил по-добре. Който вярва в подобна обективност у подчинените си, просто не бива да управлява хора.

Затова пък ако обявиш задачата и че успешното й решаване ще бъде възнаградено (но не и как и с колко точно), всеки има правото да преценява за себе си. Няма по-честен начин за договаряне. А и – както казахме в притчата по-горе – възнаграждението зависи от много неща (най-вече какъв ще бъде реалния ефект за компанията, който не винаги може да се прецени точно предварително). Но няма как после някой да се оплаква, че е бил подценен или излъган – изборът е бил единствено лично негов. Особено добре този подход действа при възлагане на управление на малки и средни проекти, които не изискват прекалено специфични компетенции.

А ако някой никога не иска да поеме отговорност и нищо не може да го мотивира допълнително – е, тогава той сам се обрича на застой в кариерата и си слага етикета „просто добър изпълнител”. За да постигнеш повече, рано или късно трябва да поведеш отряд към някоя вражеска крепост, без да си напълно сигурен как ще завърши всичко така. Просто бизнесът много прилича на война и „пацифистите” не стават командири.

Успех!
Category: Наръчник по кариерно оцеляване | Added by: Boyanova (08.12.2012)
Views: 403 | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Registration | Login ]
Нови коментари

Търсене

Приятели на сайта
  • Create a free website
  • Online Desktop
  • Free Online Games
  • Video Tutorials
  • All HTML Tags
  • Browser Kits

  • www.teambuilding.do.am © 2024