Да би младо знаело, да би старо можело… (народна поговорка)
Слухът се появи
сякаш отникъде и плъзна из фирмата като горски пожар в горещ летен ден;
настигна Пешо под палмата в коридора - където мениджърите се събираха
да изпушат по цигара – и го изгори. Е, може би не съвсем, но определено
подпали амбициите му. Изпълнителният директор Конакчиев бе решил да направи атестация на топ-мениджмънта си.
Само по себе си
това не беше кой знае колко изключително събитие – сега подобни неща се
правеха навсякъде и никой не се впечатляваше особено. Само че слухът
донесе една важна подробност – за добри резултати чуждестранните
собственици на компанията били решили да издигнат Конакчиев и той да
оглави управлението на групировката за Източна Европа. Едни го пращаха в
Будапеща, други – в Прага, но за Пешо това бяха подробности. Важното бе, че
някой трябваше да заеме освободеното място на изпълнителния директор – и
това придаваше на предстоящата атестация привкус на битката за Троя.
Е, може би не
чак толкова – каквото и да си говорим, сериозните кандидати бяха двама –
самият Пешо и … Да - и Георгиев, разбира се. Пешо се намръщи.
Бе постъпил в
компанията преди две години, почти направо от университета. Започна като
специалист по маркетинг (дотогава функциите се изпълняваха по
съвместителство от търговския мениджър) и бе силно впечатлен от
инертността на мисленето на колегите си. Фирмата беше собственост на
чужденци повече от десет години, а манталитетът на хората почти не се бе
променил – искаха всичко да се случва бавно и полека - еволюционно,
така да се каже. Или не смееха да рискуват, или просто им беше все едно.
Пешо обаче бе
нахъсен до немай къде – и докато колегите му вечер си пиеха ракията, той
четеше Котлър и обмисляше идеи. А през деня ги споделяше с Георгиев,
който му беше нещо като наставник – или както е прието да се казва сега,
упражняваше коучинг върху младежа.
Пешо често се
дразнеше от спокойния тон на колегата си и от странните му разбирания –
веднъж Георгиев бе споделил, че добри резултати, които не могат да бъдат
разумно обяснени, трябва да се възприемат по-скоро като заплаха.
Подобни изказвания предизвикваха вътрешен смях у по-младия мениджър –
резултатите са си резултати и не подлежат на тълкуване – но той
предпочиташе да замълчи. Бе забелязал, че Георгиев е неформален
заместник на Главния и всеки, който провокираше конфликт с него, скоро
внезапно се оказваше неудобен за компанията и си отиваше. Ето защо Пешо
само свиваше рамене, а вечер продължаваше да чете.
Понякога си
обясняваше консервативността на Георгиев с това, че другият управляваше
оперативната дейност на фирмата – производство, качество, логистика –
все неща, където е опасно да се експериментира. Докато маркетинга е нещо
съвсем друго.
Изглежда Пешо
бе чел правилните книги, понеже скоро резултатите му бяха забелязани от
Конакчиев и младежът започна да се издига в йерархията. Избута един,
прескочи друг (но те си го заслужаваха – бяха изключително ретроградни) и
след две години се оказа в една стая с Георгиев, точно срещу кабинета
на директора. Сега на практика те си бяха разделили контрола върху
цялата дейност на фирмата и действаха като прокуристи, когато Конакчиев
поемеше за пореден път към чужбина. Но дойде слухът за тази атестация и … останалите неща.
Пристигнаха
хора от българския клон на известна американска компания, специализирана
в оценка на персонала, задаваха въпроси, поискаха да бъдат попълнени
тестове, проиграваха варианти… А после благодариха и обещаха да пратят
резултатите до седмица. И в момента Пешо и Георгиев седяха на бюрата си един срещу друг и гледаха в екраните на лаптопите си.
„Май не е
съвсем честно – мислеше си Пешо – Но, както е казал О’Хенри, Боливар не
може да носи двама. Ако трябваше да се боря срещу останалите, как да е –
щях да дам най-доброто от себе си и да ги отвея. Обаче Георгиев….Твърде
много неща е научил за толкова години. Е, като се има предвид, че
когато той е следвал, не са знаели какво означава думата мениджмънт –
сигурно е поизостанал от времето, но е опасно да го изключвам от
сметките. В началото имаше моменти, когато ме караше да се чувствам като
непослушен ученик. Така че просто не мога да си позволя да разчитам
само на случайността и късмета…”
Пешо се
размърда на стола си, а после каза, че отива да изпуши една цигара. За
пръв път от доста време Георгиев се извини, че е зает и остана на
мястото си.
Пешо застана
под палмата в коридора и запали цигарата, но този път тя някакси странно
му горчеше. А после си спомни разговора си с онова момче, ръководителя
на атестиращите. Разбраха се за хиляда евро. Напълно приемлива цена за
това да получиш изключително висока оценка – далеч над тази на
останалите. Човекът взе парите и даде гаранции, че Конакчиев ще остане
изумен от новината с какъв скрит талант е разполагал. После внимателно
изказа предположение, че ако Пешо някой ден стане изпълнителен директор,
тяхното успешно сътрудничество ще продължи. Да, обеща младият мениджър,
макар че вече му се гадеше и от физиономията на атестиращия, и от
неговата собствена.
…Хвърли
цигарата и запали нова, но и тази горчеше. „Но такъв шанс идва веднъж в
живота и просто нямах право да не го използвам – отново си повтори той –
А Боливар…”
Останал сам в стаята, Георгиев се изправи и отиде до прозореца. Навън беше пролет и мекото слънце блестеше приятно. „И защо? –
помисли си оперативният мениджър – Какъв е смисълът? Започва да ми
прилича на параноя. Ако я караме все така, когато се пенсионираме,
просто няма да има кой да ни наследи. Ех, Конакчиев, Конакчиев…” И реши този път
да поговори сериозно с Главния – и да му обясни, че няма смисъл от
подобни неща. Да, всеки си пази мястото, но чак толкова … На всеки три
години да пускаш слух, че ще те местят в чужбина, да организираш
атестации, само за да разбереш кой е способен скоро да те измести и след
месец да намираш предлог да се освободиш от него…Досега загубиха така
три много способни момчета, Пешо очевидно щеше да е четвъртото.
Определено трябваше да говори с Конакчиев – поне за в бъдеще да спре с
тези глупости.
След малко Пешо
се върна и двамата мениджъри отново се вторачиха в екраните на
лаптопите си. Единият все още не знаеше, че е платил хиляда евро, за да
остане без работа, а другият – какви блестящи качества е показал
колегата му – които просто нямаше как да са истина. И тогава щеше да се
замисли дали все пак Конакчиев не е прав…. …Но сега всеки от тях се чувстваше малко гузен и затова в стаята беше по-тихо от обикновеното.
