Топла пролетна
вечер е; и седнал на скутерчето, аз се прибирам в къщи. На гърба си нося
малка раничка и отдалече сигурно приличам на рибар, който през целия
ден е клечал до някой язовир. Всъщност, това си е самата истина.
Карам
внимателно и не се провирам между колите като някои други, понеже у нас
пътищата са малко под европейските стандарти – ще реши някой да
заобиколи поредната дупка и ще ме отнесе. Затова се придържам на метър
от бордюра и не изпреварвам никого.
Но и
това е непоносимо за някои – малко преди кръстовището черен мерцедес ме
заобикаля, застава пред мен и – видял червената светлина на светофара –
рязко набива спирачки. Аз правя същото, но моите са по-слаби и спирам в
задната му броня. После от удара отскачам и политам към тротоара. Мерцедесът
не продължава пътя си, а отбива вдясно. Предполагам, че хората в него
са загрижени за състоянието ми и им махвам с ръка, за да ги успокоя. От
колата слизат двама с бръснати глави и фигури на борци. Единият тръгва
към мен, а вторият започва да оглежда задницата на мерцедеса и да цъка с
език. В този миг осъзнавам, че другите коли просто профучават покрай
нас и на практика ние сме сами. Първият бръснат се навежда над мен. Усмихвам се, за да покажа, че съм добре. -Какво се хилиш като пача бе! – изведнъж ревва той – Я виж на какво стана колата! Оттук не може да се забележи нищо, но по реакцията му предполагам, че по боята се е появила някоя нова драскотина. -Малей – възкликва и вторият - каква кола беше, а виж сега на какво заприлича заради тебе! Има да плащаш, докато ти дойде ума в главата да гледашкъде караш. Решавам, че е безсмислено да споря с тях и кимам. Те се навеждат над мен. -Абе
така като гледам, ремонтът ще отиде на едно хиляда лева – уж се
притеснява първият, а после става по-конкретен – Колко имаш в себе си?
Бъркам в джоба
на раничката и му подавам парите. Те са оформени в пачка и той остава с
отворена уста. После почва да брои и кима: -Да,
хиляда лева. Абе ти откъде…- и млъква, понеже разбира, че ще загуби
лице, както имат навика да казват китайците. В този миг вторият се
опомня: -Ами
за уплахата? Помислихме, че сме те убили, сега сигурно три нощи няма да
мога да спя… И това струва хиляда лева - плащай веднага. Решавам
да не споря и вадя от раничката втора пачка. Този път и двамата остават с
отворени усти. Толкова са шашардисани, че докато се опомнят, ми помагат
да стана и дори изтупват прахта от дрехите ми. После обаче идват на
себе си. -Абе,
момче… - почва далеч по-спокойно първият – Ти какво работиш бе? Как ги
вадиш тия хилядарки – като те гледам – една стиска човек, а… Решавам, че трябва да бъда откровен. -Килър съм – обяснявам им любезно. -Е, килър, ха-ха-ха…Аз го питам сериозно, а той…Килър бил. Да не си ги откраднал отнякъде тези пари и сега полицията да те търси? Виждам,
че не ми вярват и това много ме огорчава. Затова отварям раничката и
вадя от нея автомата – той е УЗИ и не заема много място. Ония двамата замръзват. -Чакай бе, момче - вярваме ти, как да не ти вярваме… Хайде, ние ще си ходим вече, че на едно място ни чакат. Вдигам леко цевта на автомата. -Ама
не си играй с това бе – започва първият – Добре де – ето ти парите
обратно, ние колата ще си я оправим за наша сметка. Само мир да има. Поклащам глава и
се прицелвам. Ако до момента е останал и грам съмнение, сега в погледа
ми двамата виждат смъртта и разбират, че днес не е най-щастливият им
ден. -Виж
сега, бе момче – започва умолително първият – Стават грешки понякога.
Разбирам, може да сме ти счупили моторчето, ще добавя към твоите пари
още хиляда лева за ново – със здраве да си го караш. Уговорихме ли се? –
и ми протяга парите. Аз клатя глава. После му обяснявам, че точно този модел струва десет хиляди лева. Или пет хиляди евро, както предпочита. -Тая
въшка ли бе…? – започва първият, но вторият улавя движението на пръста
ми върху спусъка и хуква към колата им. След минута се връща с парите и
протяга ръка към мен, но не смее да се доближи. -Оставете всичко на земята и заминавайте – великодушно им разрешавам аз – и друг път пак си носете дребни. Те обаче не ме чуват – вече са в колата, гумите изсвирват и мерцедесът се скрива в облак прах. Навеждам се и прибирам парите. За десет минути никак не е зле. ….Всъщност, вече почти няма друга работа-
когото трябва, го убиха отдавна, другите си направиха съответните
изводи и плащат навреме – изобщо – криза в жанра. Затова, докато чакам
някой да ме наеме, ходя на язовира за риба. Понякога хващам, друг път –
не. Но благодарение на онези, с бръснатите глави - рядко се прибирам в къщи с празни ръце.