Напоследък търговията на сергията не върви много, та добре, че са изборите – да изкарам някой лев.
…Звъни
ми оня ден координаторът на „пембените” и вика: „Кирчо, приятелю –
хайде да ни напазаруваш малко гласове, че – отиде бъдещето на България”.
Отивам в централата им и там ми връчват едно куфарче с пари.
Качвам
се на едно такси и слизам в началото на Хаджи Осман махала, за която
все твърдят, че жителите й не се къпели. Да знаете, не е вярно – като
завали дъжд, покривите на бараките протичат и… Посреща ме лично
кварталният полицай: – Киро, ти къде си тръгнал така? Гласове ли ще купуваш? Кимам. - Ей, най-после! Вече се страхувах, че няма да дойдеш. А само на заплата… После прибира процента си и ме информира, че местните „лидери” вече ме чакали.
Влизам
в кръчмата и поръчвам по една гроздова на всички. „Лидерите” отначало
се пазарят – инфлация имало, събирали пари да купят булки на синовете
си, но после се договаряме за двадесет лева на глас. Уточняваме общата
бройка, а после внучето на единия води куче. Написваме на гърба на
кучето номера на бюлетината, която трябва да бъде пусната и внучето си
го прибира, за да го върже впоследствие пред избирателната секция. За
всеки случай да се уговаряме да напишат същия номер и на всички къщи
наоколо – хората тук имат много грижи и често забравят.
Сбогувам се с „лидерите” и си тръгвам, но след малко ме спира едно младо момиче: –
Бате Киро, аз съм от ТБВ – телевизията с човешко лице и … разни други
работи. Наредиха ми да направя репортаж за купуването на гласове, а
освен теб досега никой не е дошъл… Моля те, купи поне един глас пред
камерата!
Гледам я – на годините на дъщеря ми – и ми дожалява.
Ако не й помогна, ще направи някой репортаж, че у нас живеят и нормални
хора, а не само изроди – и ще я изгонят. Политиката им е такава, нищо не
може да се направи. Затова викам на Асан да излезе от кръчмата,
прегръщам го с една ръка, а с другата пъхам бавно пет лева в джоба му
(повече не смея, понеже после няма да ми ги върне). Момичето кима, вади
микрофона и започва възбудено: ”Уважаеми зрители, имаме новина!
Репортерката под прикритие…”
В този момент телефонът ми звъни.
Приятелите са усетили, че вече съм почнал да купувам гласове и се
страхуват да не останат на сухо. Някои дори предлагат отложено плащане.
Пред
блока ме чака в джипа си Пешо Тегела – той има шивашки цех и иска да ми
продаде гласовете на работничките си на едро. Цената е колкото да не е
без хич и аз изказвам леко съмнение, че… Но Пешо ме уверява – щял да ги
натовари направо от работа и да ги върне пак там – а който откаже – на
улицата. Неохотно приемам.
По-късно ми се обажда някакъв професор
и ми предлага да ми продаде гласовете на студентите - в сесия били и
който искал поне тройка по неговия предмет… Казвам му да им провери
удостоверенията за гласуване на друго място и да се обади пак.
Връщам
се в къщи, сядам в креслото и си сипвам едно уиски. В същото време идва
дъщеря ми и предлага – имала сто приятели във Фейсбук, по пет лева на
глас… Обещавам й – ако ми донесе лед, ще помисля.
Жената също
предлага да осигури десетина гласа на разумна цена и когато я питам
откъде, се изчервява и вика – приятелки… Обаче аз познавам всичките й
приятелки и знам, че отдавна се продали не само гласовете си… Замислям
се.
Виждам, че куфарчето е почти празно, поклащам глава и пускам
телевизора. Там се появяват няколко политици и почват да ме убеждават,
че купуването и продаването на гласове било престъпление. Добре де – но
кой тогава ги плаща тези гласове – марсианците ли? Аз може да продавам
на сергия, но съм чувал, че именно търсенето определя предлагането…
Но
понеже има процент и за мен, само махвам с ръка. Сипвам си още едно
уиски и мислено отбелязвам, че все пак трябва да проверя онези десетина
гласа, оферирани от жена ми. Не че нещо се съмнявам, но все пак…
Избори са това, бъдещето на България е заложено на карта.
Напоследък търговията на сергията не върви много, та добре, че са изборите – да изкарам някой лев.