Ловът на „Червения октомври” - 2 - Фантастика - Тийм билдинг

...След няколко часа „Знатната доярка” засече шум от двигатели, които можеха да бъдат само на „Червения октомври” – звучаха някак си родно и дори малко революционно. Може да беше и от калпавите лагери, но така или иначе, предателят бе идентифициран. И тогава Полина Матвеева се замисли.

Неограничени пълномощия, според обстановката… да де, но как да спреш подводница, въоръжена до зъби и носеща ядрени ракети на борда? Да ги потопиш с едно торпедо – не върви, може да изпарят океана наоколо. А и за момента тя дори не можеше да ги види. Едва сега разбра защо са възложили тази задача на нея – беше прекалено близо до САЩ и всяка друга техника би била забелязана. Но какво можеше да направи, без да подложи на риск половината планета?
Въздъхна и нареди да я свържат на резервната честота с командира на „Червения октомври”.

…Президентът на САЩ играеше голф с видни бизнесмени, когато изведнъж пристигна държавният секретар и многозначително му намигна. Първият човек на Америка се извини на компанията и двамата отидоха малко настрани.
- Господин президент, май се канят да ни нападнат…
- Че кой? Нали не останаха вече терористи, диктатори и т.н. Виж, ако ще ми обясняваш, че ни атакува обединената авиация на Сирия и Иран, остави това за пред журналистите, аз в момента съм малко зает…
- Не, руснаците…
Президентът също се сети за онази история с календара на маите, но не се прекръсти, понеже стикът за голф му пречеше. След като изслуша подробностите от държавния секретар, той извади специалния червен айфон и се свърза директно с колегата си в Кремъл.
Там каточе ли очакваха обаждането му.

- Аз не че нещо такова… - започна дипломатично американският президент – обаче две ваши подводници са засечени да идват бързо насам. Доколкото разбрах, едната е с ядрени ракети с голям обсег. Та да попитам – ние сега ще се таковаме ли или си правите някакъв предизборен пиар? И ако е така, да не гръмне нещо погрешка?
Руският президент въздъхна.
- Ами за да бъда честен, загубихме връзка с подводницата. Дори не знаем къде точно се намира в момента.
- Да не сте минали на ГЛОНАСС? – американският президент звучеше почти уплашено – Казах ви да ползвате само GPS, заради вас още три спътника изкарахме – да не се загубят някой бомбардировач или подводница. Няма значение, аз ей сега ще ви дам координатите.
- Но… - колебливо започна руският държавен глава – Не виждам какво можем да направим. Изглежда, че командирът малко е полудял.
- Малко? Абе, вие там не ги ли карате да минават психопреглед като шофьорите? Как така „малко”, ами ако почне да стреля?
- Минават прегледи, но този от половин година е под вода и вероятно е полудял впоследствие. А освен това му откраднали акумулатора на колата, сами разбирате каква психическа травма е това…
- Е, да…- американският президент малко поомекна – Акумулаторът, разбирам. На всеки може да се случи. Чистачките поне оставили ли са?
- Да, но няма как да му го кажем, той прекъсна връзката.
- Е, и на мен да ми откраднат акумулатора на Линкълна… А сега какво ще правим?
- Вече сме му купили нов за сметка на флота, в момента го зареждаме.
- Не, имам предвид – ако почне да изстрелва ракетите?
- Ами ние сме пратили втора подводница да го спре, но… не е ясно как ще стане. Вижте, моята молба е да не се намесвате и дори да не се появявате в района, пък ако недай боже нещо лошо стане, пак ще се чуем.
- Аз за всеки случай ще вдигна във въздуха стратегическата авиация – заплаши американският президент – И у нас скоро има избори, не мога да стоя със скръстени ръце. Ако стане нещо сериозно, звънни ми на стационарния в бомбоубежището, имаш номера. Хайде, аз ще вървя, че тук ми подсказват колко близо били вече подводниците до брега…

- Кузмич, предател такъв! –гласът на Полина Матвеева трепереше от яростна злоба – веднага обръщай и се прибирай в къщи, докато не съм те почнала още тук, ясно ли е? Алкохолик нещастен!

- Аз избрах свободата – чу се весел, леко дрезгав от водката глас – а останалите са толкова пияни, че не чуват нищо. Така че не се хаби като на партийно събрание.

- И къде си тръгнал, ако мога да попитам?

- Можеш – великодушно разреши Иван Кузмич – Отивам на гости на Терминатора. Ще пием скоч с кисели краставички. Впрочем, и Рамбо е поканен.

- Е, да – то вие мъжете само мислите как да се съберете някъде и да се насвяткате. А Родината?

- Какво й е на Родината? – спокойно попита Кузмич – Само дето много крадат акумулатори, иначе всичко си е ОК. Впрочем, всичко крадат. Не е съвсем ОК, права си.

- Искам да кажа, че ти в момента предаваш Родината и тя няма да ти прости.

- Ама не я карам насила… Ако иска.

- Иване, ти в момента командваш подводница, която заедно с ракетите на нея струва няколко милиарда. Това са много пари, изкарани с кървав пот от обикновените трудови хора на Русия. А ти искаш да я подариш на американците. Да не говорим за секретните технологии…

- - Аха, технологии… Ако ти не беше минала случайно покрай мен, така и нямаше да разберат къде съм. А колкото да ракетите – ами мога да им ги върна на обикновените трудови хора – ей така, по въздуха. Сега ще натисна няколко копчета и…

- Иване, не пипай нищо! Ти си пиян.

- То че съм пиян, спор няма, но… Тези обикновени хора не могат ли да вложат в нещо друго онова, което са изкарали с кървав пот – а не в машини за убиване на други хора? Нещо не мога да схвана трагедията. Правиш ракети, умираш от ракети. Нали те все трябва да убият някого?

- Иване… - изведнъж Полина Матвеева видя очевидното решение и се почувства като Жана Д’Арк – Искам да дойда при теб да поговорим лично!

Иван се сети за покойната си жена, която редовно го пердашеше с точилката и реши дипломатично да откаже.
- Бе то бива, ама съм на сто метра под водата… Ще се намокриш.
- Изплувай!
- А-а, не може, забранено е. Ще ми се видят ракетите и изобщо…Не е прилично пред американските другари. А ти ще изплуваш ли?
- Да! Веднага, дори преди теб. Дай да се срещнем на мостика ти и да поговорим!
- Ама без пищови и такова… дето там по американските филми. Сега ще събудя няколко човека да помогнат с машините, но после им казвам – ако до половин час не се върна, да изстрелват ракетите. Случайно да знаеш къде е къщата на Терминатора, понеже ми е приятел и…?
- Няма да има мръсни номера, аз такива филми не гледам – заяви гордо Полина Матвеева – Само комедии от съветско време и родни мелодрами. Хайде да изплуваме.

…Педро Гомес караше малкото си корабче към американския бряг и пресмяташе наум предполагаемата печалба от поредния курс. Наркотиците бяха уж внимателно скрити в трюма, но все пак нервността не го напускаше.
В този момент вляво от него се показа огромното туловище на подводница, а малко по-късно вдясно – на друга, два пъти по-голяма. Педро от изумление изтърва лулата си във водата, а после се запита възможно ли е да са отпуснали на отдела за борба с наркотрафика чак такъв бюджет, че…
После от първата подводница се отдели малка надувна лодка и пое към мостика на втората. Там я чакаше самотен мъж.

- На, пийни – галантно предложи Кузмич – Да видиш, че не съм толкова лош човек.
- Благодаря – кимна Полина и отпи една юнашка глътка – Не си, но предаде Родината.
- Не съм предал никого, исках просто да си пия скоча с…
- Стига с тия кисели краставици, излагаш се!
- Исках да кажа - с Терминатора, с Рамбо, с Брус Уилис…
- Абе човек – те кой знае къде снимат сега хората. Да не мислиш, че тебе чакат? Наврели са се в някоя пещера с прилепи и се молят да не ги сбарат местните природозащитници, нали и аз гледам телевизия… А скочът върви с печени картофи и солени гъби – като седнахме веднъж с Маря Александровна, две бутилки отидоха…
- И аз искам солени гъбки – каза изведнъж Иван Кузмич – Ей, така, вечер до печката. Може и без скоч – и само водка става…
- Иване, виж какво – я я зарежи тази Америка и да си ходим у дома? Ще ни посрещнат хората, ще им разкажеш всичко, те ще те разберат… Е, ще ти дадат доживот в Сибир, но… А аз ще си спомням за теб и ще плача.

Педро Гомес извади цигара и запали. Онези отсреща приличаха на неуместен римейк на „Титаник”.
- Не искам в Сибир – поклати глава Иван Кузмич – Там е студено и се бачка много. Искам в Калифорния.
- Иване, аз изпълнявам задача. Трябва да те върна у дома жив или мъртъв, заедно с подводницата ти. Така че хайде да не се излагаме повече пред хората (виж оня от корабчето как ни зяпа!) и да се прибираме.
- Няма пък! – заинати се Иван Кузмич – Искам в Америка. А ти не искаш ли?
- Това…това… - започна да заеква Полина Матвеева. Искаше да каже „това е наглост, която минава всякакви граници! Да не искаш да стана предател като теб?!”, но изведнъж от устата й се отрони:
- Това да не е предложение?
ИВан Кузмич бавно кимна. Е, вярно – Полина не умееш да паркира и когато влизаше в залива, другите плавателни съдове за по-сигурно чакаха отвън, но… Гъбки, водка…И Америка, разбира се.
- Ами аз съм съгласна! – подскочи Полина Матвеева и дори искаше да се хвърли на врата му, но мостикът бе прекалено хлъзгав и тя реши да не рискува в толкова важен момент.
- Обаче отиваме в Америка – предупреди я ИВан Кузмич – Тук съм абсолютно непреклонен.
- Където кажеш, мили – прошепна Полина свенливо – Само ще се върна да си събера багажа. Впрочем… а какво ще кажем на екипажите?
- Нареди на твоите просто да ескортират „Червения октомври”, който се връща. С моите аз ще се оправя. Среща след половин час пак тук.

- Това беше проверка, която не издържахте!- гласът на Иван Кузмич кънтеше в главното помещение и усилваше главоболието на екипажа – В Америка ще ми ходите! Предатели такива… Наказвам ви с по сто рубли глоба (около 5 лв. – б.а.) и три дни без телевизор!
Всички мълчаха с наведени глави.

- Така… Сега аз ще се прехвърля при Полина Матвеева, понеже ме е срам да ви гледам предателските физиономии. Замполитът ще командва по пътя до в къщи.
Някой плахо се опита да възрази, че просто са изпълнявали заповеди, но Кузмич ги заплаши да им конфискува скритата водка и всички отново виновно млъкнаха.

Малката надувна лодка спря до борда на корабчето на Гомес и мъжът и жената се качиха на при него. Кузмич знаеше малко английски.
- Ще ни закараш до брега и после ще забравиш, че си ни виждал.
- Емигранти? – попита спокойно Гомес – По сто долара на човек.
- Не, ние сме капитани на руски подводници. Моята е с ядрени ракети – гордо обясни Кузмич.
- Ядрени ракети? Бум – и Америка я няма? Много интересно. Сигурни ли сте, че нямате нищо общо с отдела за борба с наркотрафика?
- Абсолютно – увери го Кузмич.
- Е, тогава може и без пари. Само ако решите да изстрелвате ракети, опитайте се да е в последната седмица на месеца - аз тогава съм за стока. Я, това оригинална руска водка ли е…?

- Господин президент, руските подводници се отдалечават.
- Е, знаех си аз, че е пиар… Я до Марс ще ходят, я Америка ще нападат… Веднъж дори ада бяха намерили – и то на тяхна територия, представяш ли си? Но няма как – политика е това, има си правила…

…Ако някога отидете в Калифорния, може да се случи да попаднете в едно малко ресторантче точно до брега на океана, наречено „Подводницата”. Държи го някакъв руски емигрант – Кузмин или Кузмич, нещо такова – и там можете да намерите страхотни печени картофи, солени гъби и кисели краставички. Кой знае защо обаче винаги ви ги предлагат ако поръчате скоч и все се налага да обяснявате, че това върви по-скоро с водка… Щом чуе това, собственикът широко се усмихва, носи бутилка с евтина водка и сяда до теб.
Макар че английският му далеч не е перфектен, след три питиета той обикновено ти признава, че всъщност бил бивш командир на ядрена подводница. Тук някои обичат да се шегуват със стария човек и питат :”А жена ти? И тя ли е била командир на…?” Мъжът се усмихва извинително и обяснява – не, нейната не била ядрена – което винаги предизвиква всеобщ смях.
Когато го чуе, от кухнята излиза едра рускиня, нарича собственика „паразит”, но с някаква особена нотка на нежност в гласа. Той става, извинява се и отива някъде с нея.

Заведението има своя дух и единственото неуместно нещо в него е един плакат на „Планета Холивуд”, на който един до друг стоят Шварценегер, Сталоун и Брус Уилис. Много пъти посетителите са намеквали на собственика, че е по-добре да го махне, но той се преструва, че не ги чува.

И споменава за някаква мечта, от която било започнало всичко.