...След няколко часа „Знатната доярка” засече шум от двигатели, които
можеха да бъдат само на „Червения октомври” – звучаха някак си родно и
дори малко революционно. Може да беше и от калпавите лагери, но така или
иначе, предателят бе идентифициран. И тогава Полина Матвеева се
замисли.
Неограничени пълномощия, според обстановката… да де, но
как да спреш подводница, въоръжена до зъби и носеща ядрени ракети на
борда? Да ги потопиш с едно торпедо – не върви, може да изпарят океана
наоколо. А и за момента тя дори не можеше да ги види. Едва сега разбра
защо са възложили тази задача на нея – беше прекалено близо до САЩ и
всяка друга техника би била забелязана. Но какво можеше да направи, без
да подложи на риск половината планета? Въздъхна и нареди да я свържат на резервната честота с командира на „Червения октомври”.
…Президентът
на САЩ играеше голф с видни бизнесмени, когато изведнъж пристигна
държавният секретар и многозначително му намигна. Първият човек на
Америка се извини на компанията и двамата отидоха малко настрани. - Господин президент, май се канят да ни нападнат… -
Че кой? Нали не останаха вече терористи, диктатори и т.н. Виж, ако ще
ми обясняваш, че ни атакува обединената авиация на Сирия и Иран, остави
това за пред журналистите, аз в момента съм малко зает… - Не, руснаците… Президентът
също се сети за онази история с календара на маите, но не се прекръсти,
понеже стикът за голф му пречеше. След като изслуша подробностите от
държавния секретар, той извади специалния червен айфон и се свърза
директно с колегата си в Кремъл. Там каточе ли очакваха обаждането му.
-
Аз не че нещо такова… - започна дипломатично американският президент –
обаче две ваши подводници са засечени да идват бързо насам. Доколкото
разбрах, едната е с ядрени ракети с голям обсег. Та да попитам – ние
сега ще се таковаме ли или си правите някакъв предизборен пиар? И ако е
така, да не гръмне нещо погрешка? Руският президент въздъхна. - Ами за да бъда честен, загубихме връзка с подводницата. Дори не знаем къде точно се намира в момента. -
Да не сте минали на ГЛОНАСС? – американският президент звучеше почти
уплашено – Казах ви да ползвате само GPS, заради вас още три спътника
изкарахме – да не се загубят някой бомбардировач или подводница. Няма
значение, аз ей сега ще ви дам координатите. - Но… - колебливо започна руският държавен глава – Не виждам какво можем да направим. Изглежда, че командирът малко е полудял. - Малко? Абе, вие там не ги ли карате да минават психопреглед като шофьорите? Как така „малко”, ами ако почне да стреля? -
Минават прегледи, но този от половин година е под вода и вероятно е
полудял впоследствие. А освен това му откраднали акумулатора на колата,
сами разбирате каква психическа травма е това… - Е, да…-
американският президент малко поомекна – Акумулаторът, разбирам. На
всеки може да се случи. Чистачките поне оставили ли са? - Да, но няма как да му го кажем, той прекъсна връзката. - Е, и на мен да ми откраднат акумулатора на Линкълна… А сега какво ще правим? - Вече сме му купили нов за сметка на флота, в момента го зареждаме. - Не, имам предвид – ако почне да изстрелва ракетите? -
Ами ние сме пратили втора подводница да го спре, но… не е ясно как ще
стане. Вижте, моята молба е да не се намесвате и дори да не се появявате
в района, пък ако недай боже нещо лошо стане, пак ще се чуем. - Аз
за всеки случай ще вдигна във въздуха стратегическата авиация – заплаши
американският президент – И у нас скоро има избори, не мога да стоя със
скръстени ръце. Ако стане нещо сериозно, звънни ми на стационарния в
бомбоубежището, имаш номера. Хайде, аз ще вървя, че тук ми подсказват
колко близо били вече подводниците до брега…
- Кузмич, предател
такъв! –гласът на Полина Матвеева трепереше от яростна злоба – веднага
обръщай и се прибирай в къщи, докато не съм те почнала още тук, ясно ли
е? Алкохолик нещастен!
- Аз избрах свободата – чу се весел, леко
дрезгав от водката глас – а останалите са толкова пияни, че не чуват
нищо. Така че не се хаби като на партийно събрание.
- И къде си тръгнал, ако мога да попитам?
-
Можеш – великодушно разреши Иван Кузмич – Отивам на гости на
Терминатора. Ще пием скоч с кисели краставички. Впрочем, и Рамбо е
поканен.
- Е, да – то вие мъжете само мислите как да се съберете някъде и да се насвяткате. А Родината?
-
Какво й е на Родината? – спокойно попита Кузмич – Само дето много
крадат акумулатори, иначе всичко си е ОК. Впрочем, всичко крадат. Не е
съвсем ОК, права си.
- Искам да кажа, че ти в момента предаваш Родината и тя няма да ти прости.
- Ама не я карам насила… Ако иска.
-
Иване, ти в момента командваш подводница, която заедно с ракетите на
нея струва няколко милиарда. Това са много пари, изкарани с кървав пот
от обикновените трудови хора на Русия. А ти искаш да я подариш на
американците. Да не говорим за секретните технологии…
- - Аха,
технологии… Ако ти не беше минала случайно покрай мен, така и нямаше да
разберат къде съм. А колкото да ракетите – ами мога да им ги върна на
обикновените трудови хора – ей така, по въздуха. Сега ще натисна няколко
копчета и…
- Иване, не пипай нищо! Ти си пиян.
- То че
съм пиян, спор няма, но… Тези обикновени хора не могат ли да вложат в
нещо друго онова, което са изкарали с кървав пот – а не в машини за
убиване на други хора? Нещо не мога да схвана трагедията. Правиш ракети,
умираш от ракети. Нали те все трябва да убият някого?
- Иване… -
изведнъж Полина Матвеева видя очевидното решение и се почувства като
Жана Д’Арк – Искам да дойда при теб да поговорим лично!
Иван се сети за покойната си жена, която редовно го пердашеше с точилката и реши дипломатично да откаже. - Бе то бива, ама съм на сто метра под водата… Ще се намокриш. - Изплувай! - А-а, не може, забранено е. Ще ми се видят ракетите и изобщо…Не е прилично пред американските другари. А ти ще изплуваш ли? - Да! Веднага, дори преди теб. Дай да се срещнем на мостика ти и да поговорим! -
Ама без пищови и такова… дето там по американските филми. Сега ще
събудя няколко човека да помогнат с машините, но после им казвам – ако
до половин час не се върна, да изстрелват ракетите. Случайно да знаеш
къде е къщата на Терминатора, понеже ми е приятел и…? - Няма да има
мръсни номера, аз такива филми не гледам – заяви гордо Полина Матвеева –
Само комедии от съветско време и родни мелодрами. Хайде да изплуваме.
…Педро
Гомес караше малкото си корабче към американския бряг и пресмяташе наум
предполагаемата печалба от поредния курс. Наркотиците бяха уж
внимателно скрити в трюма, но все пак нервността не го напускаше. В
този момент вляво от него се показа огромното туловище на подводница, а
малко по-късно вдясно – на друга, два пъти по-голяма. Педро от изумление
изтърва лулата си във водата, а после се запита възможно ли е да са
отпуснали на отдела за борба с наркотрафика чак такъв бюджет, че… После от първата подводница се отдели малка надувна лодка и пое към мостика на втората. Там я чакаше самотен мъж.
- На, пийни – галантно предложи Кузмич – Да видиш, че не съм толкова лош човек. - Благодаря – кимна Полина и отпи една юнашка глътка – Не си, но предаде Родината. - Не съм предал никого, исках просто да си пия скоча с… - Стига с тия кисели краставици, излагаш се! - Исках да кажа - с Терминатора, с Рамбо, с Брус Уилис… -
Абе човек – те кой знае къде снимат сега хората. Да не мислиш, че тебе
чакат? Наврели са се в някоя пещера с прилепи и се молят да не ги сбарат
местните природозащитници, нали и аз гледам телевизия… А скочът върви с
печени картофи и солени гъби – като седнахме веднъж с Маря
Александровна, две бутилки отидоха… - И аз искам солени гъбки – каза изведнъж Иван Кузмич – Ей, така, вечер до печката. Може и без скоч – и само водка става… -
Иване, виж какво – я я зарежи тази Америка и да си ходим у дома? Ще ни
посрещнат хората, ще им разкажеш всичко, те ще те разберат… Е, ще ти
дадат доживот в Сибир, но… А аз ще си спомням за теб и ще плача.
Педро Гомес извади цигара и запали. Онези отсреща приличаха на неуместен римейк на „Титаник”. - Не искам в Сибир – поклати глава Иван Кузмич – Там е студено и се бачка много. Искам в Калифорния. -
Иване, аз изпълнявам задача. Трябва да те върна у дома жив или мъртъв,
заедно с подводницата ти. Така че хайде да не се излагаме повече пред
хората (виж оня от корабчето как ни зяпа!) и да се прибираме. - Няма пък! – заинати се Иван Кузмич – Искам в Америка. А ти не искаш ли? -
Това…това… - започна да заеква Полина Матвеева. Искаше да каже „това е
наглост, която минава всякакви граници! Да не искаш да стана предател
като теб?!”, но изведнъж от устата й се отрони: - Това да не е предложение? ИВан
Кузмич бавно кимна. Е, вярно – Полина не умееш да паркира и когато
влизаше в залива, другите плавателни съдове за по-сигурно чакаха отвън,
но… Гъбки, водка…И Америка, разбира се. - Ами аз съм съгласна! –
подскочи Полина Матвеева и дори искаше да се хвърли на врата му, но
мостикът бе прекалено хлъзгав и тя реши да не рискува в толкова важен
момент. - Обаче отиваме в Америка – предупреди я ИВан Кузмич – Тук съм абсолютно непреклонен. - Където кажеш, мили – прошепна Полина свенливо – Само ще се върна да си събера багажа. Впрочем… а какво ще кажем на екипажите? -
Нареди на твоите просто да ескортират „Червения октомври”, който се
връща. С моите аз ще се оправя. Среща след половин час пак тук.
-
Това беше проверка, която не издържахте!- гласът на Иван Кузмич кънтеше
в главното помещение и усилваше главоболието на екипажа – В Америка ще
ми ходите! Предатели такива… Наказвам ви с по сто рубли глоба (около 5
лв. – б.а.) и три дни без телевизор! Всички мълчаха с наведени глави.
-
Така… Сега аз ще се прехвърля при Полина Матвеева, понеже ме е срам да
ви гледам предателските физиономии. Замполитът ще командва по пътя до в
къщи. Някой плахо се опита да възрази, че просто са изпълнявали
заповеди, но Кузмич ги заплаши да им конфискува скритата водка и всички
отново виновно млъкнаха.
Малката надувна лодка спря до борда на корабчето на Гомес и мъжът и жената се качиха на при него. Кузмич знаеше малко английски. - Ще ни закараш до брега и после ще забравиш, че си ни виждал. - Емигранти? – попита спокойно Гомес – По сто долара на човек. - Не, ние сме капитани на руски подводници. Моята е с ядрени ракети – гордо обясни Кузмич. - Ядрени ракети? Бум – и Америка я няма? Много интересно. Сигурни ли сте, че нямате нищо общо с отдела за борба с наркотрафика? - Абсолютно – увери го Кузмич. -
Е, тогава може и без пари. Само ако решите да изстрелвате ракети,
опитайте се да е в последната седмица на месеца - аз тогава съм за
стока. Я, това оригинална руска водка ли е…?
- Господин президент, руските подводници се отдалечават. -
Е, знаех си аз, че е пиар… Я до Марс ще ходят, я Америка ще нападат…
Веднъж дори ада бяха намерили – и то на тяхна територия, представяш ли
си? Но няма как – политика е това, има си правила…
…Ако
някога отидете в Калифорния, може да се случи да попаднете в едно малко
ресторантче точно до брега на океана, наречено „Подводницата”. Държи го
някакъв руски емигрант – Кузмин или Кузмич, нещо такова – и там можете
да намерите страхотни печени картофи, солени гъби и кисели краставички.
Кой знае защо обаче винаги ви ги предлагат ако поръчате скоч и все се
налага да обяснявате, че това върви по-скоро с водка… Щом чуе това,
собственикът широко се усмихва, носи бутилка с евтина водка и сяда до
теб. Макар че английският му далеч не е перфектен, след три питиета
той обикновено ти признава, че всъщност бил бивш командир на ядрена
подводница. Тук някои обичат да се шегуват със стария човек и питат :”А
жена ти? И тя ли е била командир на…?” Мъжът се усмихва извинително и
обяснява – не, нейната не била ядрена – което винаги предизвиква всеобщ
смях. Когато го чуе, от кухнята излиза едра рускиня, нарича
собственика „паразит”, но с някаква особена нотка на нежност в гласа.
Той става, извинява се и отива някъде с нея.
Заведението има своя
дух и единственото неуместно нещо в него е един плакат на „Планета
Холивуд”, на който един до друг стоят Шварценегер, Сталоун и Брус Уилис.
Много пъти посетителите са намеквали на собственика, че е по-добре да
го махне, но той се преструва, че не ги чува.
И споменава за някаква мечта, от която било започнало всичко.