Фен-клуб на Тимур и неговите командоси
Saturday, 16.12.2017, 09:57
Welcome Гост | RSS
Начало | Тийм билдинг | Регистрация | Вход
Вход


Сайт меню

Категории
Тийм билдинг [16]
Manager's Survival Guide [7]
Наръчник по кариерно оцеляване [29]
Съмнителното удоволствие да живееш в България [20]
Хумор [23]
Хумор 2 [2]
Приказки [4]
Криминале [6]
Фантастика [5]
Другата страна на образованието [9]

Статистика

Total online: 1
Guests: 1
Users: 0

Main » Articles » Тийм билдинг

Бариерите (Тиймбилдинг -2)
Посвещава се на моите приятели от "Джобтайгър" - истински професионалисти и много свестни хора.

Подобни кризи започват неусетно – днес си мислиш, че всичко във фирмата е наред и единствената ти грижа е за какво да похарчиш годишния бонус , а утре седиш пред консултанта в Бюрото по труда и обясняваш, че тя – фирмата – сама фалирала. А ти, като мениджър, само си изпълнявал заповеди - почти като на Нюрнбергския процес.
Обаче този път Главният навреме забеляза симптомите.

Първият от тях бе, че Петрова, главната счетоводителка, наредила да се плати навреме на няколко доставчици, с което създала опасен прецедент – и риск всички други да почнат да си искат парите. Вярно, Главният по това време бил в командировка да проучва пазарните тенденции на Канарските острови, но все пак. А Петрова, ей така – без да се замисли – превела дължимите суми. Когато Главният се върнал и внимателно я попитал да не се е разболяла от тежък грип или менингит (те понякога засягат мозъка), жената почнала да обяснява, че сега имало криза, доставчиците ни едва оцелявали и не било етично… Изобщо, тотално объркала това, което говорим пред журналистите с другото, което обсъждаме насаме.
Главният само въздъхнал и я помолил да се прегледа на добър лекар за сметка на фирмата.

Втори бе Стефанов, търговският мениджър. Той пък решил да дава отстъпки и да се съгласява на отложени плащания, понеже… И той не можа да обясни смислено защо. Времената били трудни за всички и трябвало солидарно да си поделим тежестта им.
Главният внимателно го попита и него дали е боледувал напоследък или дали не е станал член на някоя секта – свидетелите на Мохамед или нещо такова. Получил обаче отрицателен отговор, останал озадачен и мислено се заклел повече да не ходи в дълги командировки, дори и с Мимето, секретарката си. Очевидно това не се отразявало добре на колектива.

Но когато през същия ден при него влязъл Георгиев,оперативният мениджър, с предложение за увеличение на заплатите на работниците, Главният изпаднал в истински шок. Хайде – Петрова я гони критическата и гледа турски сериали, Стефанов дойде от държавния сектор и понякога има рецидиви на безхаберие, но Георгиев поне до момента бе железен. Достатъчно бе само работниците да видят тъмнозеления му Пасат под самотното дръвче на паркинга, за да настъпи ред. А сега – и той…

Главният се почувства като герой в древногръцка трагедия и се огледа дали отнякъде няма да се спусне бог с машина и да оправи нещата. Обаче крановете на двора не работеха и никой не дойде. Тогава Главният извика секретарката си:
- Миме, абе я ми намери телефона на оная, госпожа Рафтингова, дето ни вози по река Удавница… А, да бе, то на календара го имало. Благодаря.
После Главният се свърза с управителката на „ТБПТ” ООД (Тиймбилдинги и прочие такива) и след обичайните любезности помоли да го осведомят какво друго предлага фирмата, освен катерене по скали, хапане от змии, давене в буйни реки и т.н. Госпожа Рафтингова откликна веднага и обеща да го посети на следващия ден.
Главният бе във възторг и нареди да дойде цялата администрация, за да пие мъдрост направо от извора, така да се каже.

И имаше какво да се чуе. Оказа се, че ТБПТ предлагат изключително авангарден подход за решаване на проблеми от подобен род, наречен „Да разрушим бариерите”. Госпожа Рафтингова направо попита имаме ли нагласата да го направим.
Георгиев се обади и каза че – да, няма проблем – утре праща бригадата и ще съборят не само бариерите, но и всичко в радиус сто метра наоколо. Той лично гарантирал за хората си.

Госпожата меко се усмихна и предположи, че не е била правилно разбрана. Бариерите били у всеки от нас. Трябвало да ги разрушим и станем нови хора.
Признахме си, че не ни е съвсем ясно.

Тогава тя продължи и обясни, че всеки човек има нежеланата склонност да си поставя вътрешни ограничения, които му пречели да развие пълния си потенциал. От страх хората ги наричали „морал”, „възпитание” или „етика”, но това били – между нас казано – чисти глупости. Важното била целта, а как ще бъде постигната…
Главният кимна одобрително.

Но – призна госпожа Рафтингова – навикът бил втора природа. Страшна работа. От друга страна, човек не можел да тръгне срещу природата си – та била тя и втора – освен ако не е специално обучен. Което те и щели да направят.
И докато ние се чудехме в кой точно курс на следването по психология госпожата е била изгонена от университета, тя ни разви теорията си за поведенческата терапия. Е, значи не е било психология, а психиатрия, все тая. То у нас май няма човек без поне една лична теория за нещо си.

Оказа се обаче, че предлаганият подход се прилагал успешно в целия свят и само ние сме се дърпали като щипани моми. И уж случайно попита Главния не се ли отразява това на финансовите резултати на фирмата.
Той призна, че се отразява даже повече от приемливото и попита какво всъщност ще правим.

На пръв поглед методът беше пределно прост. Всеки мениджър трябваше да бъде поставен в преднамерено неудобна и притеснителна ситуация, за да привикне постепенно към нея, да развие съпротивителни сили, така да се каже – и после, като се върне на работа, да не му пука от нещо. Нито да бълнува за разни „етики”.
Главният пак кимна одобрително, а г-жа Рафтингова ни попита как си представяме една притеснителна ситуация.

Имаше доста версии – според Георгиев, за него било най –притеснително да ходи на фитнес в работно време, но щом е за благото на фирмата… Стефанов каза, че се смущавал да си пуска игри на служебния компютър (Главния го хванал веднъж и му обещал ако това се повтори, да го прати направо на пето ниво, където единственият изход е към Бюрото по труда) и много искал да преодолее това си притеснение… Игрите щял сам да си ги намери.

Петрова сподели, че я притеснявало всеки ден да си измисля поводи да ходи до града (фирмата е в индустриалната зона), за да може пътьом да стопли обеда на дъщерите си. То вярно, че вече са студентки момичета, но ако при мама не си поживеят – не се знае какво ги чака после, като се омъжат. Те – щом е такъв методът – можела да ходи и да готви даже, докато престане да изпитва угризения…

Госпожа Рафтингова ни изслуша с каменно лице, а после каза, че това са ситуации, в които всъщност ние искаме да бъдем, но страхът от наказание ни създава дискомфорт. А предлаганият от нея метод бил нещо съвсем различно и скоро сме щели да се убедим лично.

Аз поне – като си помня какъв тиймбилдинг ни организира – изобщо не с е съмнявах в думите й.

***

За да бъде ситуацията под контрол, решено бе обучението да се проведе на едно и също място за всички мениджъри, за да могат хората от ТБПТ да ги следят отблизо да не се отклоняват от инструкциите, а също и да се намесят, ако някой евентуално поиска да набие нашите хора например. Споменаха, че методът бил нов и понякога се случвало.
Ето защо за място на обучението бе избран малкият площад пред ЖП гарата.

Стефанов се отърва най-лесно – наредиха му просто да се разхожда наоколо и да пее с пълно гърло. Когато той се опита да възрази, че нямал слух, обяснено бе, че така даже било по-добре. Важното било да се дере с цяло гърло и да дразни околните, докато накрая спре да изпитва угризения на съвестта от това. После вече можел да се върне на работното си място и никога повече нямало и да му хрумне да прави отстъпки на клиентите.
Стефанов плахо попита има ли значение какво ще пее – отговориха му, че по принцип няма, но човекът от ТБПТ помоли – ако може де – да не е класика, понеже последните минали подобен тренинг сега били наричани от всички „тримата тенори”, а той самият заобикалял операта от половин километър.

И търговският мениджър оправи вратовръзката си ( дрес-кодът отдавна бе влязъл в кръвта му), закрачи към единия край на площада и ревна: „Я елате пиленца при батко – да ми пейте сладко, слад..” – и засече, понеже срещу него идеха двама полицаи.
По-якият от тях учтиво помоли търговския мениджър да повтори офертата. Стефанов се огледа за човека от ТБПТ, на когото се надяваше да разясни недоразумението, но от оня нямаше и помен. Тогава в отчаянието си той пое въздух и смени репертоара: „Истината днес е тази – нашата полиция ни пази” – и се усмихна угоднически.
Полицаите поклатиха глави и се отдалечиха, но Стефанов все пак успя да чуе как вторият от тях пита колегата си: „абе, днес в психото да нямат ден на отворените врати?”. Първият полицай само сви рамене.
До края на деня Стефанов пя само „Тих бял Дунав” и „Край Босфора шум се вдига” – ей така , за всеки случай. На моменти спираше и се опитваше да открие някаква промяна у себе си, но освен че се чувстваше като пълен идиот, друго не забеляза.

В същото време на другия край на площада, облечена в пъстри дрехи, Петрова спираше минувачите и им предлагаше да им гледа на ръка. За повече автентичност се беше намазала с някакъв крем на дъщеря си, който уж имитирал загар – и наистина, приличаше си на натурална циганка, само дето миришеше по-изискано. (Отначало ТБПТ настояха Петрова изобщо да не се къпе по време на тренинга, но тя ги заплаши със службата по трудова медицина и напомни, че е в работното си време и има право на здравословни условия на труд). Г-жа Рафтингова я нарече „глезла” и предупреди, че подобни капризи само удължавали обучението, но – нейсе, съгласи се.
И сега Петрова подтичваше след минувачите и повтаряше в речитатив:
- Дай бе, бате, дай да ти гледам… Господ здраве да ти дава, данъчен да не влезе в офиса ти, годишният баланс да ти излезе… Голям късмет те чака, усещам аз, ама да стоиш на дълги позиции и да внимаваш като инвестираш…
През около половин час към нея се приближаваше инструктор от ТБПТ, маскиран като мечкар и й напомняше да се върне към по-обикновени пожелания. Обаче явно вътрешните бариери на Петрова бяха особено здрави и след малко тя пак почваше:
- Ела бе, хубавице, ела кака да ти каже бъдещето…А –ето – то се вижда: щом завършиш, веднага ще те назначат за изпълнителен директор на един голям холдинг, ще имаш трима секретари, от Брат Пит по-хубави, само за служебната кола не се вижда добре – Ролс Ройс или Бентли…
И виждайки, че „мечкарят” заплашително размахва цигулката, добавяше:
- Да де – и добър мъж ще си намериш, и много деца ще имаш – да те радват до осемнадесет години, че ако са като моите - и повече даже…
Чувайки последното, момичето рязко издърпваше ръката си и се сещаше, че много бързало за някъде. А уж жените били по природа романтични…

Най-костелив орех се оказа оперативният мениджър Георгиев. По план той трябваше да проси, задължително облечен както ходи в офиса. Обаче на него никога не му бе пукало за каквито и да било дрес-кодове, а вратовръзка слагаше само на рождения ден на Главния. Така че той дойде по анцуг, седна на донесеното рибарско столче и сложи пред себе си паничката, която сутринта беше откраднал от кучето си (след като си изяде закуската, за миг то затвори очи и Георгиев се възползва от това. После я изплакна в банята и я мушна в джоба си, заедно с един фулмастер и парче картон).

Когато се яви на площада пред гарата, Георгиев ясно попита – правил ли е някой бизнес-план за неговото просене и има ли зададени финансови цели. Впрочем, не забрави да уточни и че евентуално събраните пари смята да си прибере като компенсация за причинените морални страдания.
Хората от ТБПТ се разсмяха и махнаха с ръка – да си ги приберял стотинките, да пие една бира вечерта с тях. Тоест - както повечето специалисти по коучинг обикновено правят - те подцениха опита на играчите от реалния бизнес, които всеки ден решават истински, а не измислени проблеми.

Та – както казахме – Георгиев седна на столчето и извади картона и фулмастера. След десет минути пред него стоеше надпис:
„Добри хора, моля помогнете на бедния терорист. Имам голямо желание да хвърля една малка атомна бомба върху парламента, но не ми достигат парите да си я купя. Моля всеки да даде колкото може”.
После Георгиев сложи до надписа купичката на кучето си и доволен запали цигара.

Хората минаваха, едни клатеха глава в недоумение, други се усмихваха, но паничката бързо се пълнеше и оперативният мениджър три пъти я изсипва в една по-голяма торба.
След около половин час минаха и полицаите.

„Е, нали ти казах – каза единият – ден на отворените врати е. Ще се побъркаме днес.”
„Жалко – въздъхна другият – То не че подкрепям тероризма де, но – десет лева къде не съм ги дал? А човекът има нужда.”
После бавно се отдалечиха.

***

След седмица отчетоха първите резултати.

Стефанов пееше все по-добре и бе станал любимец на всички пияндета от гаровия ресторант – даже бяха почнали да го черпят и да си поръчват изпълнение по избор. Търговският мениджър обаче бе заковал цената на бира и тройка кебапчета и изобщо не се съгласяваше да пее за по-малко. Дали му бяха паднали вътрешните бариери или пердето пред очите (че го правят на маймуна) – така и не се разбра, но от ТБПТ отчетоха промяната у него като очевиден успех.

Петрова бе разширила предлагания пакет услуги и вече освен на кафе, гледаше и на боб, лееше куршум и баеше против уроки. По аналогия с Георгиев (когото тя малко мразеше заради задължението всяка седмица да му полива дръвчето, но иначе уважаваше като човек, от когото има какво да се научи) и тя си прибираше изкараните пари, които – странно – се оказаха три пъти повече от заплатата й. Но и тя очевидно се бе променила – какво бъдеще те очаква зависеше само от това колко си готов да платиш. И приемаше само кеш.
С известни уговорки ТБПТ приеха, че и тук се върви в правилната посока и като награда за усилията позволиха на Петрова да се снима безплатно със служебната им мечка (същата, която служеше за прикритие на наблюдаващия я).

С Георгиев обаче удариха на камък – освен че изкара луди пари, за една седмица той даде три интервюта за различни медии и макар че не потвърди със сигурност намерението си да основе анархистична партия, не го и отрече категорично.
Дори една журналистка, на която той – от скука – обясни разликата между управления чрез заповеди и чрез задаване на цели, го нарече „българският Че Гевара”.
Георгиев хареса това сравнение и дори си пусна брада.

От ТБПТ отчетоха неговото обучение като неуспешно – вместо да му се такова таковато (образно казано) и после с голяма мъка да излезе от психологическата пропаст, Георгиев очевидно си правеше кефа и само си попълваше фонда „и аз съм човек”. Ето защо – след дълго обсъждане, ръководено от самата госпожа Рафтингова – и няколко атаки на мозъчен щурм, от които накрая на всички мозъците омекнаха, екипът на ТБПТ реши да подложи оперативния мениджър на най-голямото изпитание, което теорията познава до момента. Знаеха, че е жестоко, но просто не виждаха друг изход. А и – честно казано – не бяха ползвали този подход досега и на всички им беше интересно дали е в рамките на човешките възможности.

И така – извикаха Георгиев и с треперещи от вълнение гласове му възложиха новата роля – да се качва в случайно избрани таксита, да обикаля с тях града, а когато стане време за плащане, да казва, че си е забравил портмонето в къщи. После се предполагаше да убеди шофьора на таксито да го закара до най-близкия банкомат, там да „открие”, че си е забравил и картата и накрая да накара оня да го съпроводи до в къщи, където накрая да му плати. Според различните световни авторитети, човек, който успее да направи всичко това, после може не само да не се вълнува от нечии заплати, а направо да стане диктатор в някоя страна от Третия свят или поне водач на банда в Харлем.

Георгиев не се трогна особено и честно обясни на хората от ТБПТ, че опитите им да го уплашат са смешни. А после попита как точно ще се осъществява контрола, понеже той бил гледал по филмите как в подобни случаи лепят микрофони по тялото и слагат камери на разни места, но него го било гъдел.
Хората от ТБПТ го успокоиха, че това било тяхна грижа.

Е, поне така мислеха, вярвайки на теорията. Практиката обаче се оказа доста по-различна – Георгиев казваше на шофьора на таксито да избяга „ей от оня сивия автомобил с двамата тъпанари в него”, човекът кимаше, натискаше газта и…. изчезваше. След няколко преки Георгиев му плащаше честно и се обаждаше по мобилния на хората от ТБПТ да им съобщи GPS координатите си.

Направен бе още по-силен мозъчен щурм и този път мозъците на всички направо кипнаха. Накрая бе взето очевидното решение – Георгиев и човек от ТБПТ ще играят двойка пияни, но контролиращият уж ще е толкова зле, че дори не е в състояние да говори. Още с качването той ще се изляга на задната седалка и само ще наблюдава.

…През първия ден Георгиев четири пъти слизаше от таксито да си купи цигари и не се връщаше, а контролиращият служител или го биеха, или го караха в изтрезвителя, или – най-често – и двете, в тази последователност. На петия път оперативният мениджър подшушна на шофьора, че „приятелят” му е преоблечен проверяващ от НАП и отново слезе за цигари. Този път човекът от ТБПТ не издържа и скочи веднага, с което само потвърди обвиненията и яде доста повече бой. Даже други свободни шофьори дойдоха да помогнат.

За да не признаят безсилието си, ТБПТ отчетоха, че и у Георгиев се забелязват някакви положителни промени, които във времето със сигурност… Изобщо, както обещават всички консултанти, когато осъзнаят, че тотално са се провалили.

***

Е, кризата бе преодоляна.
Сега Петрова лъже като циганка данъчните и банките и им се кълне, че ние във фирмата от глад умираме, а те лихви ни търсят… Обикновено на третото изречение оттатъшната страна затваря.
В свободното си време Петрова участва в телевизионно предаване за паранормалните явления, наречено „Шестограм” (има леко техническа насоченост), където отговаря на въпроси на зрителите – ще им запорират ли тайните банкови сметки, как ще се промени курсът на еврото, ще им върви ли на борсата – все такива работи. Хората я харесват и й вярват.

Стефанов е твърд с клиентите и това прави Главния много щастлив. Отделно, че скоро търговският мениджър ще издава вече трети албум с поп-фолк, наречен „Ти си ми профита в живота”, а това си е жив пиар за фирмата.

Георгиев се отказа да вдига заплатите на работниците и когато някои от тях започнаха да протестират, той ги уволни. После им обясни, че всъщност го правел за тяхно добро и им обясни къде точно да сложат столчетата си на площада и какво да напишат на картоните. Които го послушаха, не сбъркаха и вече смениха колите си с нови.
Има само един проблем – от време на време мобилният на Георгиев звъни и разни гласове с руски акцент питат той ли е купувачът за атомната бомба, понеже в момента имали промоция и… Обикновено Георгиев им се извинява и казва, че вече има три в мазето, но евентуално догодина… Хората обикновено изругават със съжаление и затварят. За щастие подобни обаждания стават все по-редки.

Шефът плати щедър хонорар на ТБПТ и с него те си купиха служебни коли втора употреба – кой знае защо, част от хората им не искат повече да ползват таксита. Пък и те основно оперират в планината – тиймбилдинги, това онова… Свалянето на вътрешните бариери им е малко странична дейност.

А и ги е страх да не попаднат отново на някой като Георгиев.

* Макар че приключенията на героите са измислени, методът като такъв не е. Нещо повече - каточе ли той се очертава да бъде поредният писък на модата - както тиймбилдинга навремето. Въпрос само на време е да се появи и тук.
Category: Тийм билдинг | Added by: Boyanova (08.12.2012)
Views: 214 | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Registration | Login ]
Търсене

Приятели на сайта
  • Create a free website
  • Online Desktop
  • Free Online Games
  • Video Tutorials
  • All HTML Tags
  • Browser Kits

  • www.teambuilding.do.am © 2017